Джеймс Паттерсон - Магазинът

Скритите тайни на „Магазинът“

от

Джейкъб Брендайс

Натиснах бутона „Запази“, след което извадих червената флашка и я прибрах обратно в джоба на дънките си.

Бях скрил раницата си зад две купчини списания „Бизнес Уийк“. Самата тя беше напълнена с комплект дрехи, четка за зъби, паста за зъби, жълто кубче с листчета, два химикала, шишенце „Липитор“, малко „Джак Даниелс“ и айпада ми, зареден наскоро с няколко класически романа и първите два сезона на „Къща от карти“.

Бях готов да тръгвам.

Затворих вратата на кабинета си и поех надолу по стълбите. Когато минах покрай една от затворените врати, чух шепот:

— Татко, къде отиваш?

Гласът беше на Линдзи.

— Ще се върна след малко. Не се тревожи — отвърнах аз. Задъханият дрезгав шепот ме последва надолу по стълбите:

— Ти наистина си полудял — заключи дъщеря ми. Отговорът ми не беше изречен достатъчно силно, за да ме чуе:

— И аз така чувам.

Хвърлих раницата си и стек безалкохолно на пътническата седалка. С всички камери по дърветата и светофарите нямаше как да карам като луд, но да речем, че не се съобразих изцяло с ограниченията на скоростта.

Накъде се бях насочил ли? Към всяко място, което беше „където и да е, само не тук“. Исках да се махна от това абсурдно семейство и този абсурден град. Някъде дълбоко в душата си се надявах да избягам и от себе си — от прекалено тежките страх и параноя.

Бързо стигнах до магистрала 80, която свързваше Калифорния с Ню Джърси. Нямах представа накъде да поема — на запад или на изток. Една мисъл ми мина през главата: Хей, какво ще кажеш за ски инструкторката, която тренира децата ти преди две години във Вейл? Двамата с Ейми се бяхме сприятелили; Меган смяташе, че сме се сприятелили прекалено много, което, само за ваша информация, въобще не беше така. Можех да й се обадя. Щеше да си спомни за мен. Бързо се опомних и осъзнах, че въобще няма да се сети кой съм.

Бете и Бъд очевидно не бяха опция. Почувствах се жалък, когато осъзнах, че нямам никакви близки приятели западно от Мисисипи, затова се насочих на изток по магистрала I–80. Там поне имах приятел от университета, който живееше в някакво предградие на Чикаго, а и бях сигурен, че братовчед ми, лекарят, все още беше жител на Сейнт Луис.

Магистралата беше изненадващо натоварена в този ранен час, малко след пет. Предположенията ми се въртяха около камиони, които карат прасета и крави до кланиците, цистерни, пълни с царевично олио, което си беше запазена марка на Небраска, и амбициозни юпита, които се бяха насочили към кабинките си във владенията на „Магазинът“.

Колкото по-надалеч отивах, толкова по-добре се чувствах. Колкото по-добре се чувствах, толкова по-уверен бях, че книгата ми, „Истината“, ще бъде истински успех. Времето е точното , мислех си аз и ударих с юмруци волана, когато стигнах покрайнините на Линкълн.

В седем сутринта бях на път да прекося междущатската граница в Айова. В този момент получих нещо, което скромно можеше да се нарече „мозъчна буря“ — трябваше да се обадя на Ан Гутман, редакторката ми в „Райтърс Плейс“. Да, определено ме беше прецакала, като отхвърли музикалната ни книга, но знаех, че Ан вярва в мен. Също така бях сигурен, че ще осъзнае колко горещ е ръкописът ми.

Да. Истината . Думичката, която пронизваше като шило всяко съзнание. Тя беше силна като романа „1984“ на Джордж Оруел — това експозе на културния кошмар.

„Истината“ щеше да удари точно в десетката.

След като Ан Гутман преодоля първоначалния шок да чуе гласа ми по телефона, каза нещо, което не бях чувал от доста дълго време.

— Имаш късмет. — След което побърза да добави: — Имам приятелка, която живее източно от Де Мойнс в едно градче на име Гуузън Вали. Казва се Маги Пайн и преди пет години написа чудесна книга за менонитските [14] Менонити — християнска анабаптистка религиозна група, получила името си и повлияна от Мено Симоне. — Бел. прев. покривки.

Тридесет минути по-късно седях и хапвах боровинкови мъфини в една кухня в Гуузън Вали, Айова. В помещението имаше старинен бюфет и колекция от купи от деветнадесети век. Лицето на Маги Пайн беше много приятно и би накарало всеки нормален човек да й се довери. Вероятно вече не бях такъв, тъй като очарователната кухня ми се струваше прекалено студена, а сладкото лице на домакинята — враждебно.

Докато чаках Маги да хвърли шепа вода на очите си и „да вкара в ред този храсталак на главата“, излязох на двора, където имаше билкова градина. Босилекът не беше много, но за сметка на това умираше. Розмаринът все още се държеше. Имаше някакво малко растение, на което пишеше „ПОРЕЧ“ (никога не бях чувал за него), и беше затиснато от огромна грозна купчина от приличащи на трева листа.