Джеймс Паттерсон - Магазинът

По време на разходката до малкия офис на вестника й „Гуузън Реджистър“ (Маргарет Пайн беше редактор и единствен репортер) новата ми приятелка и ханджийка ми обясни колко „полезна“ й е била Ан Гутман, докато „събирах и пишех книгата си за покривките“.

— Покани ме два пъти в Ню Йорк и ме настани в хотел на Пето авеню с гледка към Сентръл парк. Едва ли е най-подходящото място, на което да мислиш за менонитски покривки, но съумях да се справя.

Докато вървяхме по малкия център на града, се изумих колко много прилича на Ню Бърг. Този обаче беше истински и под „истински“ имам предвид „наистина истински“. Над вратата на салона за сладолед имаше написана на ръка табела, която гласеше „ЧЕТИРИ СТРАХОТНИ ВКУСА“. Библиотеката беше груба смесица от стари тухли и алуминиева дограма. Дори книжарницата, която носеше името „Добри книги и хубави неща“, имаше витрина, на която нямаше само книги, но и други стоки за продажба: порцеланови чайници във формата на котки, училищни принадлежности, бурканчета с портокалово сладко. Ню Бърг искаше да бъде като Гуузън Вали, но просто не можеше.

— Има ли толкова много новини в този град, че да се запълнят страниците на един седмичен вестник? — попитах Маги, когато се разположихме в офиса й и тя седна да си провери имейлите набързо.

— Правим като всички останали. Един от местните учители отговаря за спортните новини в гимназията. Всички се интересуват от тях. Имам една жена на повикване, която се занимава със социалните новини. Това са партита за рождени дни, годишнини и църковни новини. Но… не си мисли, че сме просто сбирщина селяндури. Разполагаме с клуб за книги, в който се събираме веднъж месечно и четем сериозна литература, а не неща като „Петдесет нюанса сиво“. Един пенсиониран доктор беше написал много добра статия за грижата за възрастните и деменцията. Когато пък аз написах материал в подкрепа на еднополовите бракове, получих само два негативни имейла. И тридесет и четири положителни.

Вдигнах ръце във въздуха.

— Спечели ме. Явно Гуузън Вали е Париж на Средния запад. Не съм саркастичен. Ще ми се Ню Бърг да приличаше повече на този град.

— Виж — започна Маги, — Ан ми обясни набързо какви са ти проблемите, поне доколкото тя ги разбира. Надявам се да се помириш със себе си. Искам да те уверя, че можеш да останеш у нас колкото си искаш, Джейкъб. С малко повече късмет…

Изведнъж нещо изтупка силно навън. Чух и бръмченето на двигател. Обърнах се към витрината.

— Не се тревожи — успокои ме Маги. — Поредната донесена от дрон доставка.

Същата вечер Маги Пайн ме нагости с намазано с мед печено пиле, пюре от ряпа и, разбира се, царевица, която беше перфектна с много масло и сол.

Маги беше много красива червенокоса жена, но тази красота и прекрасната храна не ме накараха да копнея за нея. Накараха ме да копнея за старите дни в Ню Йорк с Меган, Алекс и Линдзи, събрани около масата. Много исках да се обадя на семейството си, но се възпирах всеки път, в който ми хрумваше тази идея. Знаех, че ще е изключително глупаво от моя страна да се свържа с тях. Утре отново щях да тръгна на път. Може би тогава щях да се чувствам по различен начин, може би щях да се обадя… или пък на следващия ден… или на онзи след него… или…

Гостната на Маги беше като излязла от страниците на списание: легло с балдахин и изобилие от декоративни възглавници. Също така беше като музей на менонитските покривки — имаше една на леглото, две сгънати в долната му част и още пет върху един стар сандък под прозореца.

Опитах се да чета книга със заглавие „Благословена земя“, която взех от рафта на Маги, но тя само ме накара да се чудя как е възможно да спечели „Пулицър“ навремето.

Въртях се. Преобръщах се. Въртях се още. Помня какво казваше майка ми: „Ако не можеш да заспиш, значи имаш угризения на съвестта“. Станах от леглото.

Отидох до прозореца и пред мен се откри тъмният „център“ на Гуузън Вали, един истински модел на американски град, завършен от камбанария и водонапорна кула. До прозореца ми имаше клони на дърво, което Маги ми беше споделила, че е стар черен орех. Слънцето тъкмо изгряваше и мракът навън започна да се разтваря. Две малки звезди продължаваха да висят на сутрешната светлина и премигаха през клоните на дървото.

Всичко застина за миг. Дори аз.

Може би бях успял да поспя малко. Вероятно няколко минути? Половин час? Може би просто бях заспал, облегнат на перваза на прозореца? Може би… о, какво ли значение имаше, по дяволите? Просто си седях на един стол пред прозореца в гостната на Маги Пайн. Изведнъж вече беше станало утро и аз бях буден. Можех да се възползвам от един душ, за да се разбудя още повече.