Джеймс Паттерсон - Магазинът

Бях доволен от моята неплатена работа, но не бях особено радостен от семейството си и живота си с тях.

И тримата не спираха да ми напомнят, че са ме предупредили за поведението ми. Нямам предвид, че се държаха злобно или неприятно, просто го повтаряха прекалено често.

— Колко пъти ти казах да се успокоиш и да играеш по правилата? — питаше ме Меган.

Алекс запяваше втори глас:

— Предупредих те, татко. Предупредих те повече от веднъж, че нещо не ти е наред.

Съпругата ми правеше едно кръгче наоколо и се връщаше за втори рунд:

— Да, дори децата забелязаха. Първо ги накарахме да променят живота си, като дойдохме тук, в средата на нищото. И после, след като свикнаха… след като им хареса това място…

— Обожаваме го — намеси се Линдзи.

Меган продължи:

— След като обикнаха това място, ти не можа да се приспособиш към него. Трябваше да объркаш всичко.

Водехме този разговор или някоя от вариациите му почти всяка вечер и по няколко пъти през уикендите.

Посмеех ли да се възпротивя или да споря, никой не ми обръщаше внимание. Те бяха много по-гръмогласни от мен. Припевът, който се повтаряше отново и отново, беше следният:

— Защо просто не се върнеш в кабинета си и не продължиш да си пишеш книгата?

На няколко пъти в началото на своето „пенсиониране“, докато работех унесен в кабинета си, хващах децата си да ме снимат. Спирах, усетил присъствието на някого в помещението, обръщах се и пред погледа ми се оцъкляха Линдзи и Алекс.

— Защо? Защо? — виках аз, а отговорите им бяха уклончиви и неясни.

— Работим по проект за семейството ни.

— Камерата ми е нова, просто я пробвам.

— Двамата с Алекс работим над албум със снимки. Все пак един ден ще умреш.

Изкрещявах в отговор:

— Просто спрете. Моля ви, просто спрете. — Те завъртаха очи нетърпеливи и ми казваха да се „охладя“, както правеше майка им.

— Остави ги на мира, за бога, не правят никому нищо лошо — скастряше ме тя.

В крайна сметка просто свикнах с всичко това. Знаех, разбира се, че трябва да съм по-строг. Трябваше да настоявам да спрат. Трябваше да им взема проклетите камери. Трябваше да съм по-гръмогласен и от трима им. В интерес на истината обаче само книгата беше от значение за мен.

Колкото повече се ядосвах, толкова повече работех. Заради всичката тази гневна енергия, книгата вървеше доста бързо. И тръгна още по-бързо, когато започнах втората част, онази, в която се съдържаха показанията на свидетели, придобити основно по телефона, проучвания, имейли, писма и, разбира се, личните ми преживявания.

„Прехвърлянето“ на Бете и Бъд. Барбекюто в Бете и Бъд. Непоявилият се основател на срещата в Сан Франциско. Отношението към мен на летището.

Дните ми бяха изпълнени от енергия и тъй като Меган обикновено беше много изморена от началническата си работа, поех ролята на единствен автор на книгата. Тя се превърна в редактор на непълен работен ден.

Принципно работех по ръкописа до 2:00 часа. После запаметявах всичко на една червена флашка. След като се уверях, че думите ми са запазени на нея, я изваждах и постоянно я носех в мен. Не я изпусках от поглед. Тази червена флашка беше простичко озаглавена: „Истината“. Съвсем скоро щях да отпечатам съдържанието й — началото на нещо, което в съзнанието си бях кръстил „Междумагазинни войни“.

Благодарение на постоянно растящия ръкопис започнах да ставам много по-спокоен от обикновено. Не се гневях на постоянното мрънкане от страна на семейството ми, че съм се „издънил“ и „не съм играл по правилата“. Не се разгневих, когато децата ми ме снимаха с камера. Не се разгневих и когато Меган тихомълком отвори вратата на банята и ме снима, докато се бършех, след като си бях взел душ.

Единственото, за което наистина ми пукаше, беше книгата.

Брискет [13] Месо от гърдите или долните гърди на говедо или теле. — Бел.‍ прев.‍ със сладко-кисел лучено-доматен сос. Картофено пюре от истински картофи. Смарагдовозелен грах, смесен с малки парченца прошуто.

Трябваше да е перфектната вечеря.

— Сега ме слушайте всички — започнах аз. — Ако искате да вечерям с вас, трябва да оставите всякакви записващи устройства настрана. Става ли?

— Да — отвърна Линдзи.

— Не те чух да се обаждаш, Алекс.

— Става — отвърна синът ми. Добре де, не звучеше особено доволен, но в крайна сметка се съгласи.

— Меган? А ти?

— Да не чакаш да се закълна тържествено? — отвърна леко ядосана тя.