Джеймс Паттерсон - Магазинът

Отворих вратата на таванската стая толкова силно, че едно винтче изскочи от пантата.

Кабинетът беше завладян от суха жега. Това доста ми хареса. Хареса ми, че очите ми горяха, а кожата ми експлодираше от пот. Съблякох ризата си като боец, който беше закъснял за боя. Използвах я, за да попивам потта от лицето, косата и врата си.

Разпръснах бележките, надраскани върху късчета хартия и пликове от писма, на прашния под. От дни не се бях чувствал толкова развълнуван. Гневът вътре в мен беше заменен от почти неконтролируема енергия.

Прегледах набързо компютърните си бележки и преписах важните точки и факти на листчета, които прибавих към постоянно увеличаващата се купчина. Когато моливът ми се изхабеше или счупеше, грабвах нов и продължавах. Не можех да смогвам да пиша достатъчно бързо.

Не бях много наясно, но мисля, че планът ми беше да свърша колкото се може повече работа, преди Меган да дойде да ми обясни, че правя нещо лошо. Не оставаха много часове до утрешния ден, в който щях да продължа да мъкна десетки литри ябълков сок, микровълнови печки, кашони с градински ножици и…

В този момент ми хрумна идея, която веднага разбрах, че е чудесна. Също така знаех, че ако съпругата ми беше тук, нямаше да се съгласи, че е така.

Имах намерение да започна да пиша самата книга. Бележките можеха да почакат. Да, трябваше да направим още много проучвания, да разследваме още и да напълним още кутии от обувки с листчета с информация, но най-накрая бях разбрал какво означава фразата „Мисля, че ще се пръсна!“.

Започнах да набирам.

Кой е създал ада? Някои казват, че е Бог. Други твърдят, че е самият дявол. Но ако някога сте били в Ню Бърг, Небраска, веднага ще се убедите, че не е бил нито един от двамата. Адът е създаден от компания на име „Магазинът“.

Продължих да пиша още половин час. Може би малко повече. Не помня. Спрях едва когато чух Меган да отваря вратата и да влиза.

— Джейкъб, тук е истинска фурна. Включи климатика — нареди тя.

— После — отвърнах аз и продължих да пиша.

— Какво правиш? Набираш като някакъв откачен.

— Нали ти казах. Работя върху нашия проект.

— Не е нужно да си гадняр — скастри ме Меган. — Джейкъб, много си изпотен. Изглеждаш като човек, който току-що е плувал.

Искаше ми се да й кажа: „Спри да говориш, мамка му. Мисля“. Вместо това не й обърнах внимание и продължих да пиша. Най-накрая спрях. Просто спрях. Бях спортен автомобил, на който изведнъж му беше свършило горивото. Отпуснах глава върху мокрите си гърди. Дишах тежко. Меган изглеждаше притеснена.

Тя прокара ръка по голия ми гръб и седна на стола до моя.

— Добре ли си? — попита ме.

— Горе-долу — отвърнах аз.

— Горе-долу? Какво означава това?

— Не съм сигурен.

Меган включи своя лаптоп. Най-накрая събрах достатъчно сила и кураж, за да отворя електронната си поща. Бях получил доста имейли от тази сутрин в Сан Франциско, когато я проверих за последно. Погледът ми веднага се спря на имейла, в чиято тема беше написано с големи червени букви: „СПЕШНО: МЕНИДЖМЪНТ НА „МАГАЗИНЪТ“, СФ, КАЛИФОРНИЯ.“

Отворих го.

Здравейте, Джейкъб Брендайс,

Със съжаление ви съобщаваме, че присъствието ви в центъра за обработка на поръчки на „Магазинът“ в Ню Бърг, Небраска, вече не е необходимо.

Съжаляваме, че ви съобщаваме това едва сега, но обстоятелствата не ни позволиха да го сторим по-рано.

За да сме в тон с нашата действаща философия — „Без тревоги“, — ще поддържаме връзка, за да ви уведомим за бъдещето ви в „Магазинът“.

Имейлът не беше подписан.

— Майка му стара! — изрекох тихичко.

— Какво има? — попита Меган.

— Майка му стара! — повторих аз.

— Джейкъб, какво става?

— Мисля, че току-що ме уволниха.

От този момент насетне всичко се промени.

Двамата с Меган все още ставахме по едно и също време, но докато тя тръгваше към своята началническа служба в „Магазинът“, аз се качвах в кабинета ни на тавана и работех върху книгата.

Превърнах проекта в моя работа и се оказа, че тя е нещо, което много ми харесва. Бях подтикван от отвращението си към бившия си работодател и особено от факта, че бях уволнен по един безмилостен и болезнен начин. Така че работата върху книгата беше почти като наркотик за мен. Докато натисках клавишите и постоянно подреждах листчетата с информация, сърцето ми започваше да бие по-бързо и по-силно. Когато се обаждах на информатори, искрено се надявах да могат да ми помогнат. Това бяха бивши служители на „Магазинът“, бивши доставчици, дори един пенсиониран съдия в Денвър, който известно време беше работил за основателя Томас П.‍ Оуенс. Бях доста чевръст, спокоен и когато се налагаше — малко агресивен. Смятах, че върша божието дело. С изключение на моментите, в които отивах до тоалетната или гризвах по някоя хапка сиренце като щастлив плъх, прекарвах цялото си време на бюрото.