Джеймс Паттерсон - Магазинът

Няколко души, които бяха останали на местопроизшествието, наблюдаваха изчезването на джипа. Тримата полицаи им казаха да се разотиват.

Отидох до единия от тях.

— Видях всичко, полицай. Дори бях замесен, един вид. Нека…

— Моля ви, вървете си, сър. Всичко свърши.

— Джейкъб, хайде да си ходим — изкрещя ми Меган.

— Но… — опитах се да се възпротивя.

Изведнъж чух онзи неприятен звук, който издават камионите, когато карат назад — онова изнервящо биип-биип-биип . Източникът му определено бяха два камиона, но те не караха на задна. Караха си право напред, и то много бавно по „Мейсън Стрийт“. Всеки от тях приличаше на супер модернистична смесица от боклукчийски камион и лъскав луксозен автобус. Отпред имаха закачени стоманени скрепери, които приличаха на огромни шпатули. Започнаха да събират останките — парчета метал, изгорял багаж, хладилна чанта — и да ги хвърлят в контейнерите, които бяха монтирани на каросериите им.

След малко всичко свърши. Напълно.

Хората се разотидоха. Улиците бяха почистени. Камионите си тръгнаха. Петима души бяха умрели по брутален начин, но всички се държаха сякаш нищо не се беше случило.

— Имам чувството, че тъкмо съм преживял на живо истински кошмар — казах на Меган.

Единият от полицаите се провикна:

— Мисля, че ви казах да си вървите.

Апетитът ни си беше отишъл. Насочихме се обратно към хотела. Един нов дрон — заменил стария — се прикачи към нас.

— Много бързо се върнахте — посрещна ни портиерът. Не отговорихме нищо.

Когато се прибрахме в стаята си, веднага пуснахме лаптопите. Местните уебсайтове? Нямаше нищо. Националните уебсайтове? Пак нищо. Ей Оу Ел? Си Ен Ен? Нищо. Пуснахме телевизора. Новините? Нищо.

На следващата сутрин ни доставиха „Сан Франциско Кроникъл“ на прага на вратата. Прегледахме го. Нищо.

Нищо. Нищо. Нищо. Сякаш злополуката никога не се беше случвала.

— Не съм чул нищо за това — каза Сам.

Тримата бяхме на път към летището в Сан Франциско. Таксиметровият шофьор още не беше затворил багажника, когато го попитах дали е чул нещо за злополуката снощи. Не беше.

— Не мога да повярвам — отвърнах аз.

Меган не се съгласи с мен — беше нежна, но непоколебима.

— Стига, Джейкъб. Беше ужасно, да, но не и чак толкова пикантно, че да си заслужи място в новините. Искам да кажа, че не беше единадесети септември — заяви тя. Направо побеснях, когато Сам се засмя на безвкусната й шега.

Машините за чекиране изплюха билетите ни и когато погледнах моя, забелязах, че пише „БЪРЗА ПРОВЕРКА“. Предположих, че всички ще минем такава, но се оказа, че само аз съм привилегирован с подобно удобство.

— Ама не си ли специален? — засмя се Сам, а аз се насочих към зоната за бърза проверка с… добре де, признавам си, със самодоволство.

— Ще се видим на гейта — казах на Меган и шефа ни.

Добрият късмет се превърна в лош точно за пет секунди.

В момента, в който показах бордната си карта на охранителя, той ме помоли да отстъпя и да го последвам до „бюрото“. Това бюро се оказа малка и евтина маса за карти, паркирана пред метална врата, на която пишеше: „ОХРАНА: СЛУЖЕБЕН ВХОД“. Жена на средна възраст в униформа, която трябваше да ни напомня за полицейската, ми се усмихна и ме попита:

— За какво бяхте в Сан Франциско — по работа или на почивка, господин Брендайс?

— Хм, и двете.

— Каква работа точно? — попита тя.

— Работя за „Магазинът“. Имаше национална конференция.

Жената натисна няколко бутона на компютъра си, прегледа няколко страници и заговори:

— Не ви виждам в списъка за срещата, сър. В него присъства само Меган Брендайс…

— Това е съпругата ми — отвърнах аз. Вдигнах поглед и видях, че Сам и Меган вече бяха минали „нормалната“ проверка, а „бързата“ ме беше забавила. В този момент охранителката повика друг агент, който държеше детектор за метали.

— Ако нямате нищо против, господин Брендайс, колегата ще ви претърси електронно.

Разбира се, че имах против, но не беше време да правя сцени.

Претърсването отне по-малко от петнадесет секунди.

— Дотук добре, господин Брендайс — заяви жената. — А сега искаме да продължим претърсването на по-спокойно място. Този служител от охраната на летището ще ви отведе през тази врата в стаята за обиск.

— Какво? Шегувате ли се с мен? — изумих се аз.

— Не, сър. Никак даже. Това е нормална процедура — за ваша безопасност и за безопасността на останалите. Моля, минете през тази врата зад мен — нареди жената.