Джеймс Паттерсон - Магазинът

— Успокой се, скъпи — прекъсна го Бете с усмивка. — Сигурна съм, че семейство Брендайс също са се качвали на частен самолет.

— Няма как да не отбележа, че грешиш — отвърнах аз. Бете и Бъд се разсмяха много силно, сякаш им бях казал, че Джоан Ривърс [12] Джоан Ривърс (1933–2014) — известна американска комедийна актриса и водеща. — Бел. прев. ми е оставила това изречение в завещанието си.

Смехът секна, но приятелите ни така и не спряха да се усмихват. Гневът и цинизмът, които изпитваха към „Магазинът“, се бяха изпарили изцяло. Стояха тук пред нас в яките си дрешки и с усмихнатите си личица, щастливи от работата и живота си.

Довършихме питиетата си.

Попитах ги как са разбрали, че двамата с Меган сме в Сан Франциско.

Бъд отговори някак си между другото:

— О, сещате се как всички в „Магазинът“ знаят какво се случва с останалите.

— Точно това му е хубавото — обади се Меган.

— Да. Много е хубаво — вметнах аз.

Мисля, че Бете и Бъд не успяха да усетят сарказма в гласа ми.

Поговорихме известно време за децата ни, новата им къща, новата прическа на Бете. След това си взехме „довиждане“.

Всички станахме на крака и си казахме колко е било хубаво да се видим отново. Почувствахме се като едно време. Бете и Меган се прегърнаха. Бъд прегърна Меган. В следващия момент, точно преди всеки от нас да тръгне по пътя си, приятелят ми се обърна и малко неочаквано също ме прегърна.

— Не забравяй — прошепна в ухото ми той. — Никога не можеш да си сигурен дали можеш да ни се довериш.

Двамата с Меган гледахме как Бете и Бъд си отиват. Седнахме в лобито. След няколко минути наруших тишината:

— Съжалявам, захарче. Ще стана по-добър. Ще започна да се контролирам. — След това направих онези добре известни кавички с пръстите си: — Ще следвам „програмата“.

Меган кимна.

Вечерта бързо се спусна над нас. Часът беше осем, а аз умирах от глад.

— Искаш ли да отидем да си вземем нещо за хапване? Не сме яли нищо от закуска.

— Разбира се — съгласи се съпругата ми. Не беше хубаво, безапелационно „разбира се“, но все пак беше „да“.

— Да пратя ли съобщение на Сам да го попитам дали иска да се присъедини към нас? — попитах аз.

— Не — отвърна Меган. — Ще има среща на големите клечки, на която трябва да присъства. Сами сме.

След като се посъветвахме с портиера, тръгнахме на юг към „Ноб Хил кафе“.

— Наблизо е и цените са разумни — обясни ни човекът.

— Сигурен съм, че разполагате с досиетата ни — отвърнах аз.

— Да, така е — съгласи се портиерът и веднага разбрах, че не се шегува.

Нощта притежаваше една хладина, която всички казваха, че е характерна за Сан Франциско. Затова вървяхме бързо.

Покрай нас минаваха обичайният набор от хора — туристи, местни и такива с хирургически маски на лицата. Над главите ни летяха дронове и, разбира се, имаше един лично за нас двама ни с Меган. Съпругата ми като че ли нямаше нищо против подобно постоянно наблюдение. Това ме разгневяваше.

Светофарът за пешеходците се смени от зелено на червено.

— Да вървим — подканих я аз. — Майната му на светофара.

— Не — отвърна Меган. — Мразя, когато минаваш на червено.

— Хайде де. Умирам от студ.

Тръгнахме да пресичаме. Дронът ни не се отделяше от нас. Гмурна се толкова ниско надолу, че едва не ни удари.

Някой наду клаксон. Видяхме един огромен „Шевролет Тахо“ на половин метър от нас. Съумяхме да спрем и да го избегнем. Нисколетящият дрон не извади подобен късмет. Той се удари безмилостно в него от страната на шофьора. Катастрофата беше оглушителна. Беше ужасна. Стоманата на шевито се намачка. Изпод покрива му се заиздигаха огнени пламъци. Събраха се хора, някои пък побягнаха надалеч. Огънят започна бързо да се разпространява в автомобила. Смачканият и счупен дрон беше хванат в капана на задната седалка върху обезобразените и кървави лица на две малки деца. Те заедно с родителите си отпред горяха като цепеници, сякаш някой ги беше полял с бензин и после — бум! — възпламениха се.

Двамата с Меган и още четирима души се опитахме да стигнем до пътниците, но жегата беше непоносима, а и очевидно беше прекалено късно, за да им помогнем.

Разнесоха се далечни сирени и няколко странно звучащи стари пожарни камбани. Докато гледахме тази ужасна сцена, осъзнахме, че най-отзад има още едно дете. То също гореше.

Пристигна кола с инициали ПУСФ и трима полицаи в нея. Някъде отгоре се разнесе настоятелно и безмилостно бибипкане. След минута на местопроизшествието се появиха два огромни дрона. Всеки от тях имаше механични нокти, които се спуснаха към смачканата горяща маса. Единият дрон захвана с ноктите си предницата на джипа. Другият извърши същата маневра отзад. Заедно вдигнаха в тъмните градски небеса цялото превозно средство, включително и личния ни дрон, който беше станал част от тази отвратителна скулптура. Всичко това ми приличаше на някакъв странен механичен балет — горящото шеви беше издигано все по-нагоре и по-нагоре, докато накрая не се превърна просто в бавно изтлейващ въглен.