Джеймс Паттерсон - Магазинът

Аха. Да бе. Ей сега. Бих си отрязал ръцете от китките, вместо да кажа истината.

— Пиша, но не е нищо важно, нищо смислено все още. Един вид автобиография. Ще ви уведомя, когато напредна повече.

С неизменната си усмивка на лице младата жена заяви:

— Сигурна съм, че ще го направиш. Наистина ще е чудесно.

Младият мъж се наведе напред с онази фалшива загриженост, характерна за застрахователните агенти и противните чичовци.

— Как се чувстват децата ви — Алекс и Линдзи — в новата обстановка?

— Много добре. Обожават училището. Намериха си много нови приятели — отвърна Меган.

— Така е. Децата се справят много по-добре от двамата със съпругата ми.

Интервюиращите се изненадаха неприятно или пък приятно (в Ню Бърг беше трудно да се различат тези две изражения). Меган ме стрелна с поглед, който гласеше: „Не бъди такъв задник“.

Младият мъж веднага ни върна в правия път.

— Разбрах, че Алекс е звездата на отбора по бокс.

Алекс? Бокс? Звезда? Единственият спорт, от който синът ни някога се беше интересувал, бе спортно лежане на дивана. Екипировката му за него се състоеше от електронно устройство, свързано с телевизора.

— Ако трябва да бъда честен — отвърнах аз, — боксовата кариера на Алекс е нещо ново за мен. На теб казвал ли ти е нещо, Меган?

— О, може би ми е споменавал. Не съм сигурна — отвърна съпругата ми. Както вече казах, не беше особено добра лъжкиня.

Младата жена се намеси:

— Вероятно е скрил тази информация от вас, господин Брендайс, защото е запознат с отвращението ви от спортове като бокс и футбол.

— Никога не съм обсъждал тази тема с Алекс.

— Но думите ми отразяват убежденията ви. Вие сте против бокса.

— Е, да. Но никога не съм обсъждал това с Алекс или с някой друг. Имам предвид, че това е просто убеждение, а не… не знам… не е обсесия, кауза или нещо друго…

— Искам за момент да се върнем на нещо друго. Госпожа Брендайс, помагате ли на съпруга си по книгата, която пише?

Станах. Бях бесен.

— За какво, по дяволите, говорите — „книгата, която пише“? Вече ви казах, че имам някои идеи за написването на такава, а не че я пиша! Трябва да ви кажа, че дори не знам каква е целта на това интервю. Осъзнавам, че с всичките ви камери, шпиони и какво ли още не знаете доста за нас. Но всичко това е лудост. Пълна лудост.

Младата жена предложи да си починем. В този момент, макар и малко късно, осъзнах, че двете огледала на двете голи стени на стаята вероятно са двустранни и ни наблюдават.

— Не, нямаме нужда от почивка, защото нямаме нужда от интервю — заявих аз.

— Джейкъб, моля те. Да се опитаме да сътрудничим — каза Меган. Направо не можех да повярвам на думите й.

Намеси се младият мъж:

— В интерес на истината нямаме още много въпроси — само няколко за полицейската намеса на партито, на което сте били, и после…

— Интервюто приключи — сопнах се аз. — Тръгваме си — по-скоро пищях, отколкото говорех.

Меган не стана от мястото си. Изгледах я лошо. Тя се изправи бавно и вдигна бележника си от пода.

— Правете каквото искате с нас — заявих аз. — Преместете ни. Вкарайте ни в затвора. Застреляйте ни. Каквото си искате. Махаме се оттук.

Гневът на Меган можеше да се раздели на две групи: гняв, при който крещи, и гняв, при който мълчи. Нямах представа кой от двата щеше да изригне. Предполагах, че след държанието ми по време на интервюто ще последват много крясъци, ругатни и приказки от рода на „Не ми пука, че правя сцени“. Както се случва много често, бях в грешка. В голяма грешка.

Меган беше мъртвешки мълчалива, докато вървяхме към хотела. Това беше точно онзи гняв, който ненавиждах. Исках да ми се развика и да ми каже колко глупаво съм се държал на „интервюто“. Исках да си изкара яда и след това да ме върне в зловещия свят на „Магазинът“.

— Добре, добре — започнах аз в опит да предизвикам някаква реакция у нея. — Бях пълен глупак. Трябваше само да слушам, да отговарям и да им играя по топката.

Съпругата ми не отговори нищо.

— Наясно съм, че цялото ни бъдеще зависи от написването на тази книга. Наясно съм, че сериозно застраших проекта. Наясно съм, че се държах като идиот. Наясно съм също, че имаш пълно право да си ми ядосана.

Пак нищо.

Страховитите улици на Сан Франциско влошаваха още повече нещата. Градът се беше превърнал в голяма и красива версия на Ню Бърг. Дроновете скриваха небето, а един от тях определено беше изпратен да следи двама ни с Меган — движеше се като голям електронен чадър над главите ни. По стените на сградите, на знаците „Стоп“ и на контейнерите за боклук имаше монтирани малки камери. Самите контейнери бяха част от програмата за ефективност на „Магазинът“: пускате парче хартия или пластмаса в пастта на контейнера и то веднага бива засмукано надолу в системата за рециклиране.