Джеймс Паттерсон - Магазинът

Не успях да се въздържа да заговоря на непознатата до мен:

— Тази жена носи рокля на Изабел Толедо.

— О, добре — отвърна тя и се отдръпна с няколко сантиметра от мен.

Жената на сцената заговори:

— Трябва да си призная, че споделям вашето вълнение и нетърпение за тази много рядка възможност да се срещнем с основателя на „Магазинът“, господин Томас П. Оуенс.

Аплодисментите бяха много ентусиазирани.

— Също така трябва да ви споделя огромното си разочарование от наученото само преди няколко минути, че господин Оуенс няма да има възможност да се присъедини към нас този следобед.

Разнесоха се стенания и викове от рода на „Какво?“, „Защо не?“ и „Какво се е случило?“.

— Господин Оуенс изпраща своите извинения и ни пожелава една плодотворна и въодушевяваща конференция. Моля, насладете се на напитките на няколкото бара и не пропускайте да опитате омлета, палачинките и хайвера.

Водещата се сля с тълпата. Всички нюбъргски усмивки се бяха изпарили. Някои се прегръщаха. Други клатеха глави. Трети си бършеха очите, защото плачеха. Това ли се случваше, когато очакваш Месията, а той не се появява?

Не можех да повярвам на каква картина ставах свидетел, а когато погледнах към първия ред, направо се изумих от видяното. Меган и Сам.

Какво, по дяволите, се случваше? Меган плачеше. Сам Рийд я беше прегърнал. Очевидно се опитваше да я утеши.

Със сигурност.

Нямах време да се ядосвам за топлата прегръдка на Сам.

Не. Имах нещо много по-голямо, за което да се гневя: двамата с Меган бяхме повикани на „задълбочено интервю и анализ“ в централата на „Магазинът“.

— Не е кой знае какво — обясни ни Сам. — Просто знаят, че Меган е тук и, естествено, веднага са разбрали, че си дошъл и ти, Джейкъб. Така че това се е сторило чудесна възможност на главната комисия по интервютата.

— Но те ни зададоха всеки възможен въпрос на света, когато ни интервюираха в Ню Бърг — отбеляза Меган. — Всеки ли е подложен на такова интервю? Или само онези от нас, които излизат малко от контрол?

— Не всеки има честта. Няма някакъв модел за това кой ще бъде повикан. На случаен принцип е — обясни Сам. — Вижте, интервюто е само около час, всички са много мили и го правят само за да имат нещо на хартия…

— Предполагам, че не можем да откажем да отидем, нали? — попитах аз.

Строгият и гаден глас на „истинския“ Сам Рийд се завърна:

— Не бих ви препоръчал да го правите.

Същия следобед двамата с Меган се озовахме в много голяма и много семпла конферентна зала, в която нямаше нищо друго освен четири удобни кожени фотьойла и малка стъклена масичка за кафе, на която имаше сива каничка с кафе, друга с чай и четири бутилки минерална вода.

Интервюиращите ни бяха мъж и жена. Като всички други служители на „Магазинът“ и те бяха изключително любезни и приятелски настроени, но не ни казаха имената си, когато се ръкувахме. Приличаха на хора в средата на двадесетте си години. На току-що завършили студенти. Явно с Меган бяхме толкова незначителни в големия план на „Магазинът“, че ни използваха за тренировка на тези „хлапета“.

— Да започваме — каза жената. — Още от самото начало искам да отбележа, че първите няколко въпроса могат да ви се сторят малко… нека ги наречем очевидни или нелепи. — След това предупреждение зачете от лаптопа си: — Моля, изберете от коя група най-много искате да сте част: А) църквата на сциентологията, Б) ку-клукс-клан и В) „Магазинът“.

— Преди да се опитаме да отговорим, искам да кажа, че бяхте права — казах аз. — Въпросите наистина са… нека ги наречем очевидни и нелепи.

— Е — отвърна младият мъж, — чакайте да чуете следващия. — След което зачете от своя лаптоп.

— От всички прекрасни храни, налични в различните супермаркети в Ню Бърг, коя е любимата на семейството ви?

Не е необходимо човек да има образование по психология, за да осъзнае, че целият този „нелеп“ разговор имаше за цел да обезоръжи двама ни с Меган и да превърне всички ни в стари приятели. Последваха няколко минути, в които всички се усмихвахме.

След малко обаче естеството на въпросите се промени.

— Писател като теб, Джейкъб, едва ли е доволен от това да събира стоки в центъра за обработка на поръчките. Сигурно пишеш в свободното си време.

Едва изрекъл йезуитския си, уклончив отговор и жената изстреля своя въпрос:

— Върху какъв проект работиш сега, Джейкъб? Нещо лично? Нещо автобиографично? Нещо за твоя работодател? Можеш да бъдеш честен с нас.