Джеймс Паттерсон - Магазинът

Жената държеше малко електронно устройство. Погледна го и заговори:

— Виждам, че ще пътувате със следващия полет за Сан Франциско. Съпругата ви вече е отпътувала преди два часа от летището в Омаха. Вие сте заедно с двете си деца — довърши тя.

— Да, донякъде сте права. Съпругата ми лети с колегите си. А на мен ми беше запазено място тук от „Магазинът“.

— Точно така — съгласи се жената, сякаш току-що й бях казал, че небето е синьо, а слънцето горещо. — Но също така трябва да летите с децата си, Александър и Линдзи Ан.

— Да. Така се казват нашите деца. Но те са си у дома. На училище са — отвърнах аз.

Започнах да се изнервям, но все още не панически. Забелязах, че всеки друг пътник или групичка от хора на летището са разпитвани от подобна привлекателна жена с електронно устройство в ръка. Само дето другите изглеждаха щастливи, дори очаровани от разговорите си.

— Има някакво объркване — заяви жената. — Сега ще оправим нещата.

Натисна няколко бутона.

След това потвърди онова, което вече ми беше казала.

— Не. Децата трябва да са с вас. Не можете да ги оставяте сами. Ваше задължение е да се грижите за тях и да ги храните.

— Не разбирате — отвърнах аз, — те са достатъчно големи, за да се гледат сами. Оставяли сме ги много пъти. Напълно са способни… Момичето е на…

Приготвях се за сериозен спор с тази жена. Изведнъж тя заговори с огромна нелепа усмивка на лице.

— Няма проблем, Джейкъб. Няма проблем.

Натисна няколко бутона на устройството си и продължи да говори:

— Свързала съм се със Службата за грижа за деца и съм осигурила дрон да им носи закуската и вечерята според хранителните им нужди.

Единствено успях да промълвя:

— Добре. Много добре.

— Гейт 11 — съобщи жената с глупава усмивка на лице. — Самолетът за Сан Франциско отлита след четиридесет и пет минути. Приятен полет. — След което добави: — Бъдете спокоен.

— Между другото, с коя авиокомпания ще летя? — попитах аз.

Жената се усмихна. И отговори:

— Както казах, господин Брендайс, бъдете спокоен.

Много неща си бяха същите от последното ни идване в Сан Франциско преди двадесет години. Очарователните стари трамваи все още изкачваха хълмовете, а Голдън Гейт Бридж си беше все така невероятно красив в своя странен оранжев цвят.

Много други неща обаче се бяха променили съществено. Не бяха само стотиците четиридесететажни сгради, които се протягаха към небесата, или всички онези милиардери от Силициевата долина, които задръстваха улиците с поршетата и мерцедесите си.

Една точно определена група от промени се стори особено плашеща за двама ни с Меган. Сякаш малкият Ню Бърг беше експлодирал и се беше превърнал в този огромен шикозен град.

Навсякъде бяха монтирани камери на правителството и на „Магазинът“ — над светофарите и входовете на сградите, на хладилните витрини в супермаркетите, в стъклописите на катедралата „Света Мария“, дори на вратите на тоалетните на стадиона на „Джайънтс“.

На всяка маса в заведенията, на всеки щанд в магазините и във всяка стая в хотелите бяха монтирани миниатюрни бръмбари. В такситата, автобусите и трамваите имаше записващи устройства. Ресторантите, парковете и фериботът до „Алкатраз“ бяха пълни с камери. Много хора носеха хирургически маски не само заради мръсния въздух, но и за да скрият самоличността си.

Всичко беше депресиращо и зловещо като небесата над главите ни. Това лишено от слънце небе не беше само в резултат на прословутата мъгла на Сан Франциско. Не, небесата бяха почернели от дронове, извършващи наблюдение, доставки и проучване. Този нов Сан Франциско ме плашеше, но също така ме натъжаваше. В него видях бъдещето и то определено принадлежеше на „Магазинът“.

О, да. Още едно нещо се беше променило по време на това пътуване и то нямаше нищо общо с града. Беше свързано с противния ни шеф Сам Рийд.

Онзи Сам Рийд, който не можеше да държи ръцете си далеч от съпругата ми, онзи Сам Рийд, който ми говореше сякаш бях някакъв помияр, изведнъж се превърна в най-добрия ми приятел. Без никаква явна причина.

— Джейкъб, намерих билети за мача на „Джайънтс“ срещу „Доджърс“ тази вечер. Какво ще кажеш Меган да попазарува и да посети един-два музея, а ние да отидем да го гледаме? След това всички можем да хапнем някъде.

Моля?

Внезапните изблици на хуманност от страна на Сам не секваха:

— Виж, Джейкъб, не мога да те поканя на сутрешните лекции и срещи утре, но мога да те вкарам в следобедното пътуване до Напа, което планират за нас.