Джеймс Паттерсон - Магазинът

— Да, сигурна съм, че ще опита нещо. Както знаеш, вече съм го поставяла на мястото му, ще го направя отново… и отново… и отново.

— Стига де. Ще си купя евтин билет и ще дойда. Може би като сме двамата, ще успеем да съберем повече интересна информация за книгата ни. Просто кажи на Мазника, че ще идвам. Няма да ви се пречкам. Кажи му, че никога не сме ходили в Сан Франциско и че винаги сме искали да отидем и Ноб Хил [11] Квартал на Сан Франциско. — Бел. ‍прев.‍ .

— Първо, това е лъжа. Ходили сме в Сан Франциско — скастри ме Меган.

— Голяма работа. Преди двадесет и две години, когато тъкмо бяхме завършили университета и нямахме пукната пара. Спяхме в Голдън Гейт парк, хранехме се в кухнята за бездомници и вървяхме пеша…

Съпругата ми ме прекъсна, преди да съм затънал още по-надълбоко в спомените ни.

— Добре. Макар да не обичам да лъжа, мога да преглътна тази лъжа. Сам обаче няма да остане никак доволен, като му кажа, че ще идваш с нас.

— Супер. Така ще се чувствам още по-добре.

Оказа се, че Меган е напълно права за реакцията на Сам Мазника. Той се ядосал, разочаровал се и дал всичко от себе си, за да я разубеди. Казал й без заобикалки, че това е тяхната „възможност“ да се опознаят по-добре.

Меган му отговорила:

— Точно от това се опасявам, че искаш да ме опознаеш по-добре.

Отговорът й ми се струваше доста агресивен, дори за силна жена като нея. Направо не ми се вярваше.

Но, от друга страна, както вече казах, Меган никога не ме лъжеше. Щом сподели, че е казала така… значи наистина го е казала.

Надявах се да съм прав за това.

Оказа се, че Меган и Сам ще летят с чартърен полет заедно с голяма група началници от „Магазинът“. Групата щеше да отпътува от летището в Омаха, на което кацнахме със семейството ми, когато пристигнахме тук.

Аз? Аз щях да хвана полета от НБУ — летището на Ню Бърг, Небраска.

Ако случайно попаднете на международното летище в Ню Бърг или — някак си — ви се наложи да напуснете това място, ще си помислите, че сте се озовали на поредното заспало летище в Средния запад, от което се осъществяват няколко бизнес, пътнически и частни полети. Освен двете писти единственото друго нещо, което ще видите, е малкият паянтов терминал. Като всичко останало в Ню Бърг сградата е старомодна и малка, проектирана да бъде приятна за окото в своя мек сив цвят. Паркингът е заобиколен от ограда и може да побере малко повече от десет коли.

Както всичко друго в Ню Бърг обаче, външният вид винаги лъже.

Паркирах и извадих сака си от багажника. Една от странностите ми е, че не обичам сакове с колелца. Всеки път, в който с Меган сме на някое летище, независимо дали в Рио, Лондон или Ню Йорк, тя никога не се изморява да ми посочва безбройните млади мъже, които теглят своите багажи на колелца.

Вратата на дървения терминал не беше автоматична. Дори имаше дръжка. Натиснах я. Влязох вътре и една жена с червена пола и синьо сако, която приличаше на излязла от телевизионна реклама от 50-те, ме посрещна.

— Добре дошли в НБУ, сър. Бихте ли ми показали бордната си карта — прикани ме тя. Не беше нито мила, нито груба, а любезна по нюбъргски.

Изпълних молбата й. След като разгледа бордната ми карта, ми показа една затворена врата зад себе си.

— Използвайте ескалатора, сър. — Тази врата се отвори автоматично. Качих се на ескалатора и бързо се издигнах нагоре. След малко се озовах в най-модерната стая, в която някога бях влизал. В нея имаше неща, които могат да се видят и на другите летища — транспортни ленти, електронни знаци за пристигащи и заминаващи и метални бюра пред гейтовете — само че тук лентите бяха по-бързи, знаците светеха по-ярко, а металните бюра бяха по-високи.

Всичко изглеждаше по-голямо и по-добро от нормалното. Пътеките бяха по-широки. Куполоподобните тавани — по-високи.

Погледнах към таблото за заминаващите, но не видях никакви полети за Сан Франциско. Нямаше такива. Само полети за „Ла Гуардия“, „Джей Еф Кей“ и международно летище „Лос Анджелис“. Нищо друго. Сакът ми се стори много по-тежък, отколкото беше.

Една много привлекателна млада жена без униформа се приближи до мен.

— Господин Брендайс? Джейкъб Брендайс? — попита тя.

— Да, това съм аз.

— Чудесно.

— Да, чудесно е — отвърнах с усмивка. Жената не обърна внимание на шегата ми. Бях започнал да осъзнавам, че почти всички в Ню Бърг не обръщаха внимание на шегите ми. Може би просто не бях много забавен.