Джеймс Паттерсон - Магазинът

Пропускът ми не помръдна стоманената врата. От друга страна обаче, уведоми трима охранители, че хора, които нямат достъп до това място, се опитват да влязат.

— Да не се изгубихте? — каза една дребна и изнервена жена, придружена от двама мъже, които излязоха да ни посрещнат.

— Не. Знаем, че сме пред химическия склад. Исках да се отбия преди работа и да предам едно съобщение на нашия приятел Бъд.

— Ние работим в центъра за обработка на поръчките — поясни Меган.

— Каква е фамилията на Бъд? — попита жената.

— Робинсън. Бъд може да не е истинското му име, а да е само прякор.

Жената започна да натиска някакви клавиши на таблета си.

— Нямаме служител на име Робинсън тук. Нито Бъд, нито някой друг — отговори след малко тя.

Двамата мъже също цъкаха нещо на таблетите си. Единият от тях каза:

— Чакай малко. Този тип охранител ли е?

— Къде го видя това? — попита жената.

— Той е в П-списъка — отговори той.

— Да, охранител е — отбелязах аз.

— Да, в П-списъка е — потвърди охранителката. — Двамата със съпругата му са били прехвърлени.

— Какво, по дяволите, означава това? — попитах с прекалено силен глас. Изпитах същото гневно объркване, както когато библиотекарката ни каза, че съпругът й е бил прехвърлен, без да ни обясни какво означава това.

— Това означава, че Бъд и съпругата му са били прехвърлени. Понякога изпращат кандидатите за прехвърляне на интервю в централния офис в Сан Франциско, преди да бъдат преназначени — обясни единият от мъжете. След него се обади жената:

— Ако бях на ваше място, щях да се връщам на работното си място в центъра за обработка на поръчки. Не искаш да закъсняваш, Меган. Нито пък ти, Джейкъб. Дайте всичко от себе си днес. След това се приберете у дома и сгответе вкусна вечеря за Алекс и Линдзи.

Дотолкова бяхме свикнали всички да знаят всичко за нас, че въобще не се изненадахме, че имената ни не са тайна.

Единственото, което двамата със съпругата ми разбрахме, беше, че след по-малко от дванадесет часа след барбекюто Бете и Бъд бяха прехвърлени, бяха в процедура по прехвърляне или бяха разпитвани, преди да бъдат прехвърлени.

С Меган решихме да закъснеем за работа.

Отбихме в алеята на Бете и Бъд като двама полицаи по време на гонка. Дори спирачките изпищяха, когато спряхме, излязохме бързо и се насочихме към предната врата.

Звънец. Чакане. Тридесетинагодишна жена, доста красива, с дънки и тюркоазена тениска, с лента на русата си коса, която да я държи назад. Тъй като много от жителите на Ню Бърг изглеждаха като роднини, помислих, че тази непозната може да е близка на Бете. Може би братовчедка?

— Здравейте — поздравих аз. — Съжаляваме, че ви безпокоим толкова рано, но Бъд и Бете тук ли са?

— Кой?

— О, ние сме семейство Брендайс. Аз съм Меган. Това е съпругът ми Джейкъб.

— Здрасти — поздрави ни любезно жената. — Попитах ви обаче кого търсите?

Започвах да се обърквам също като тази непозната.

— Бете и Бъд Робинсън. Те живеят тук.

— Вероятно сте сбъркали къщата. Аз съм Тес Морис. Двамата със съпруга ми Питър и двете ни деца тъкмо се нанесохме.

— Кога? — попита Меган. — Кога се нанесохте?

— Пристигнахме снощи. Спахме на надуваеми дюшеци, докато днес не пристигна камионът с мебелите ни. Някои съседи дойдоха да ни помогнат. Помислих си, че сте част от тази група.

Последва кратко мълчание. И тримата се чувствахме неловко.

Някакъв мъж — доста висок, с чуплива черна коса — застана зад жената на вратата.

— Здрасти — поздрави ни той. — Аз съм Пит Морис. Току-що се нанесохме. С какво можем да ви помогнем?

Тес Морис му обясни на какво се дължи посещението ни и че сме се „объркали, като търсим двойка, която не живее тук“.

— Живееха тук довчера — обясни Меган. — Направихме си барбекю точно тук… миналата вечер.

— Съмнявам се — възпротиви се Пит, който сякаш искаше да каже: „Вие луди ли сте или какво?“. — На двора дори няма скара. Вече погледнах. И стаите са прясно боядисани. Заповядайте, влезте. Можете да вдишате миризмата на боя.

Влязохме. Били сме в този коридор и преди. Когато Бете и Бъд живееха тук, беше боядисан в светлозелено. Сега беше бежов. Погледнах тесния коридор, който водеше до кухнята. Видях Мари Димано да носи голям кашон. Миг по-късно се появи и Марк Стантън, който държеше голяма кристална лампа.

— Да — потвърдих аз. — Боята наистина е прясна. Мястото изглежда чудесно. Искам да ви питам още нещо. Вие двамата никога не сте чували за Бете и Бъд Робинсън, така ли?