Джеймс Паттерсон - Магазинът

Изведнъж всички се умълчаха. Бете бързо огледа присъстващите. Лицето й представляваше смесица от объркване и гняв.

— Какво ви има бе, хора? Толкова много ли се страхувате от „Магазинът“, че дори не смеете да споделите мнението си по време на барбекю?

— Не се страхуваме. Просто сме щастливи — провикна се Марк Стантън. — Толкова ли е лошо?

Бете му отговори веднага:

— Нека те питам нещо. Съпругата ти Куки също ли е щастлива? Толкова ли е щастлива, че вече не я виждаме?

— Бъд, накарай съпругата си да млъкне — изкрещя един по-възрастен мъж.

Лин Харис също се присъедини към глъчката.

— Няма друго място в цяла Америка, което да е толкова хубаво, колкото това. Простете ми, че просто ще си взема пазарската торба и ще си тръгна.

Лин Харис, съпругът й и още две двойки се насочиха към алеята.

— Не схващаш ли, Бете? На нас ни харесва да живеем тук. Смятаме, че е перфектно, по дяволите — заяви един от бадминтонците.

Тогава се случи.

Бете погледна право в мен и Меган и попита:

— Вие, приятели, знаете за какво говоря, нали? Трябва да се съобразяваме с много ограничения, наложени ни от „Магазинът“. Нашите животи са си наши . Съгласни сте с мен? Нали?

Не отговорихме.

Бъд се присъедини към нея.

— Стига де. Знаете, че е права. Знаете го. Нали? Джейкъб, Меган. Кажете нещо.

Не го сторихме.

Бяхме изправени пред избор, който беше изключително ужасен. Двамата със съпругата ми можехме да кажем онова, което мислим, и да прецакаме прикритието си или можехме просто да излъжем и да продължим напред с книгата си.

В този момент видимо непоклатимият Марк Стантън се пречупи и се разкрещя:

— Всичко това са глупости, Бете. Нямаше да имаме нищо, ако не беше „Магазинът“.

Хората бяха съгласни с изказването му и още няколко си тръгнаха. Някои пожелаха приятна вечер от учтивост, а други се ометоха сърдити, без да промълвят и дума.

— Какво ще правим? — попита ме тихичко Меган.

— Трябва да се опитаме да запомним всичко случило се тук тази вечер, след което да го запишем, когато се приберем.

Колите бързо напускаха алеята, сякаш бягаха от някакво бедствие. Само Мари остана. Тя говореше с Бете и Бъд.

Чухме я да казва:

— Благодаря за партито. Но вие двамата трябва да се научите кога да си държите устите затворени. Утре ще дойда да си прибера купите.

И тогава останахме само четирима. Бете и Бъд. Меган и аз.

— Благодаря — казах. — Наистина беше много интересно. Забавно и интересно.

Бете погледна тъжно Меган.

— Наистина ли мислиш така? Проблемът е, че… — но беше прекъсната от мъжки глас, който се разнесе от другия край на двора:

— Извинете ме, приятели — каза той. Забелязахме двама полицаи — мъж и жена, — които вървяха към нас. — Получихме оплаквания, че партито ви е много шумно.

Бъд, който беше нацупен и ядосан, отговори:

— Това е просто барбекю. Колко шумно може да е?

— Вие ли сте собственикът на тази резиденция? — попита полицаят.

— Да, двамата сме — отвърна Бете.

— Е, може би е време да си изпратите гостите и да започвате с почистването — предложи служителят на реда.

— Ние сме единствените останали гости — отбелязах аз.

— И тъкмо си тръгвахме — добави Меган.

Двамата дарихме Бете и Бъд с глуповати усмивки. Полицаите се насочиха към изхода.

— Чакайте, чакайте, чакайте — провикна се Бъд. — Меган, Джейкъб. Искам да ви кажа нещо, хора.

Последва мълчание. Бете беше забила поглед в земята. Очите на Бъд бяха влажни.

— Обещайте ми — каза той. — Обещайте ми, че няма да станете като останалите.

Преди да успея да отговоря, Бете се намеси:

— Бъд, скъпи, не ги карай да дават обещания, които няма да могат да спазят.

Двамата с Меган имахме доста пикантен материал, който да запишем, когато се прибрахме у дома тази вечер. Останахме до два часа, което вероятно не беше най-добрата идея. Следващият ден беше понеделник и трябваше да ставаме рано. Понеделниците ни искаха да сме в центъра за обработка на поръчките в 7:00.

— Имаме няколко минути — казах на Меган, когато стигнахме до местоназначението си. — Ще се опитам да посетя Бъд в химическия склад.

— Няма да ти позволят да отидеш на място, на което нямаш достъп — отвърна съпругата ми.

Вероятно беше права, но въпреки това исках да опитам. Освен това имах огромна вяра в способностите си да говоря глупости. Затова осигурихме на стотиците наблюдателни камери храна за размисъл. Благодарение на приложението за шофиране на „Магазинът“ стигнахме до портата на химическия склад петнадесет минути по-късно.