Джеймс Паттерсон - Магазинът

— Не. Никога — отговори Пит.

Меган ми се притече на помощ.

— Е, както и да е. Добре дошли в квартала. Ще ви посетим с пай, руло или нещо такова. Наистина. Добре дошли — довърши тя.

— Благодаря. Мисля, че този град е перфектен за нас — каза Тес Морис.

Точно преди да се обърнем към отворената врата, отговорих:

— Да, мисля, че това място наистина е перфектно за вас.

Отказахме се да продължаваме да ровим в изчезването на Бете и Бъд. В центъра за обработка на поръчките чухме, че има два офиса, в които се правят инструктажи — единият в Сан Франциско, а другият в Атланта. Само че не знаехме как да започнем, камо ли откъде. Освен това с нашата дневна работа в „Магазинът“ и нощната ни работа върху книгата ни оставаха по-малко от четири-пет часа сън.

Дневната ни работа беше глупава. Двамата с Меган така и не се изморихме да се оплакваме един на друг от нея. Освен това беше тежка. Безинтересна. Скучна. Да караме стормърите си около огромния център за обработка на поръчките също беше изненадващо изтощително.

От друга страна обаче, работата си имаше важни преимущества. Лесно можехме да се слеем с хилядите хора, които работеха в „Магазинът“, и да се придвижваме незабелязано сред колегите си. Меган беше много приятен събеседник и изключително бързо предразполагаше хората да се отпускат пред нея и да й споделят. Понякога я осведомяваха за нещо пикантно относно делата на „Магазинът“. Но дори това беше плашещо. Дали нашите информатори ни казваха истината? Дали не докладваха на висшестоящите си, че душим наоколо? Някой въобще знаеше ли какво точно се случва в „Магазинът“?

Само след няколко седмици на това място въпреки болежките в гърбовете ни и преживяната скука бяхме на път да напишем една страхотна книга.

— Чуй — казвах често, — след година ще сме отново в Ню Йорк, на върха на света.

Меган се съгласяваше с мен. След това казваше, че ще ни спипат и четиримата ще изчезнем от лицето на Земята. Понякога говорехме. Понякога плачехме. След това правехме единственото възможно нещо: връщахме се към работата си по книгата.

Когато на таблетите на всички пристигна съобщението, че се е освободил постът на „Помощник групов мениджър“, който щеше да е подчинен на Сам Рийд, двамата със съпругата ми дори не си помислихме да кандидатстваме.

Няколко дни по-късно, докато товарех двадесет кашона с енергоспестяващи крушки и триста кутии с котешка храна „Фенси Фийст Класик“ на стормъра си, получих съобщение от Меган.

Няма да повярваш! Повишиха ме на Пмщ грпв мнж!

Когато двамата разговаряхме на обед, й споделих, че съм шокиран; та тя дори не беше кандидатствала за поста.

— Аз също бих била шокирана… — отвърна Меган. — Само че тъпият ми мениджър Сам Рийд е отговорен. Каза, че решението е негово. Обясни, че го е взел, защото съм „много приятен човек“.

— И имаш много приятен задник — добавих аз.

Двамата се засмяхме, но нека си го признаем, подобни неща никога не се нравят на един съпруг.

Двамата с Меган се съгласихме, че най-правилно ще бъде да се правим на благодарни на Сам и да се опитаме да създадем повече възможности за събиране на информация за книгата ни. Така че на малкото парти по повод повишението на съпругата ми (няколкостотин души, изискано бордо „Лафит Ротшилд“ и същите изкушения с хайвер, които сервираха по време на речта на доктор Уернър), когато Сам вдигна тост за Меган и каза: „Кой би предположил, че ще бъдем възнаградени с такова слънце от Ню Йорк?“, съпругата ми се усмихна.

И каза:

— Не мога да се сетя за по-хубаво място от Ню Бърг, на което да грея.

„Оскар“ за най-добра женска роля отива при Меган Брендайс.

Не можех да спра да мисля, че утре съпругата ми щеше да работи зад бюро, а аз зад волана на стормър. Погледнах напред и видях Сам Рийд и Меган. Позираха за снимка. Постоянно присвяткаха светкавици на телефони. Сам прегърна съпругата ми през кръста. Ръката му продължи надолу към място, на което не биваше да бъде. Гледах и чаках Меган да го скастри. Не се случи. Може би трябваше да остави Сам. Или може би не трябваше.

Параноята ми не беше крайна, но определено се беше насочила в тази посока.

Казах си, че всичко ще е наред за известно време. Може би ми бяха повлияли всички онези табели в центъра за обработка на поръчки, на които пишеше „БЕЗ ТРЕВОГИ“.

— Алекс, веднага изключи тази проклета камера — каза със сериозен глас Меган.

Двамата бяхме забелязали, че Алекс и Линдзи са в кабинета ни и се крият зад купчина стари броеве на „Уолстрийт Джърнъл“. Правеха ни поредното видео на онези плоски джаджи, които им позволяваха да изпращат съобщения, да телефонират, да записват и обработват видеа.