Джеймс Паттерсон - Магазинът

Доктор Уернър нямаше намерение да се отказва. С всяко следващо изречение сърцата на двама ни с Меган забиваха все по-бързо и ставаха все по-щастливи.

— „Магазинът“ има лобисти във Вашингтон, хиляди на брой. Също така е изградил мрежа от шпиони и контрашпиони, които са проникнали във всеки щат, а вероятно и във всяка страна в света — добави професорът по икономика. — Мога само да предполагам, че най-близките до правителството агенции — организации като ФБР и ЦРУ — са негови съучастници.

Двамата с Меган се огледахме наоколо. Мнозина от присъстващите бяха станали на крака и крещяха на Уернър:

— Махай се оттук, по дяволите.

Онези, които бяха останали на местата си, тропаха нервно с крака.

— А най-лошото от всичко… — продължи професорът, но така и не успя да довърши.

Двете бабанки в черни костюми се спуснаха към него, хванаха го под мишниците и го извлякоха от сцената. Докато старецът се опитваше да се измъкне от хватката им, присъстващите ликуваха.

— Не казвай нищо, Джейкъб — предупреди ме Меган. — Не го поглеждай. Не поглеждай и мен. Не се усмихвай. Нека просто отсервираме тези чинии, сякаш нищо не се е случило.

Разбира се, съпругата ми беше права. Дори най-дребната реакция от наша страна би ни издала, че сме бунтовници.

— Трябва да се срещна с този тип.

Проправих си път към предната част на залата, към една врата, която водеше зад сцената. Красивата жена със синия костюм провеждаше сериозен разговор с двете бабанки, които бяха извели професора.

— Извинете ме — започнах аз, — чудех се дали можете да ме упътите към доктор Уернър.

Тримата се спогледаха за момент.

— Няма го — отговори първият мъж.

— Знам. Видях как… хм… си тръгна от сцената. Надявах се да…

— Няма го — повтори вторият мъж.

— Можете ли да ми кажете в коя посока тръгна? Сигурно ще успея да го…

— Не — прекъсна ме жената и направи жест с ръка. — Доктор Уернър… вече не е сред нас.

Отново е 1984!

Барбекю в Бете и Бъд

Неделя, 17:00 часа

Получихме тази покана по имейла от Бете и Бъд.

Реакцията на Меган беше същата като моята.

— Кога не е 1984 в Ню Бърг? — попита тя.

Независимо каква беше годината, отидохме с шоколадов пай в ръце и цял куп листчета в задните си джобове.

— Мисля, че вече познавате половината от хората тук — каза Бете.

Права беше. Голяма част от двадесетината присъстващи на барбекюто бяха помогнали да се пренесем през първия си ден тук. Един от тях някак си се беше озовал точно до мен.

Срам ме беше да си призная, че помнех Марк Стантън, защото Марк и съпругата му Куки бяха единствените афроамериканци в тази колекция от бели нюбъргски лица.

— Здрасти, Джейкъб, мой човек — поздрави ме Марк.

Чукнахме юмруци.

— Къде е Куки? — попитах го аз.

Марк сви рамене и се измъкна от въпроса.

Междувременно Меган говореше с Мари Димано, вдовицата, която беше главният организатор на помощта, която ни беше оказана в деня на нанасянето ни.

Красива жена разнасяше питиета с ром в пластмасови чашки. Двама красиви мъже, които не познавах, играеха на мързелив бадминтон.

За момент се сетих, че има и по-лоши неща от почивката със студена напитка в ръка в един топъл следобед в Небраска.

За съжаление, този щастлив миг отмина бързо, защото се сетих, че под масата за пикник има видеокамера, както и на поне още три места върху улуците на къщата. Разпознах още един от мъжете, който се занимаваше със скарата — той беше едната бабанка, извела доктор Уернър от сцената. Наблюдавах как аудио-видео дронове прелитаха над малки групички от гости. Не можех да спра да се чудя защо Марк Стантън не ми даде ясен отговор, когато го попитах къде е съпругата му.

Беше ни необходим около час, докато изядем всички пържоли (отлични) и ребърца (изключителни), които Бете и Бъд ни сервираха. До 19:00 часа бяхме омели и последните трохички от шоколадовия пай и кокосовата торта. Изгубиха се също и два боровинкови пая. Видеокамерите записаха едни доста доволни от храната гости.

Кой да знае, че вечерта едва сега започваше?

Една от гостенките, приятна на външен вид жена, която работеше в центъра за обработка на поръчките, почука кафената си чашка с лъжица и заговори:

— Всички ме познавате. Аз съм Лин Харис. Също така знаете, че моментът е подходящ, нали? — попита тя.

Явно всички освен Меган и мен знаеха за какво става въпрос, защото започнаха да аплодират и да викат весело.

— Точно така. Това е перфектното време за „Магазинерска беседа“ — заяви Лин Харис и погледна право в мен и Меган. — Мисля, че трябва да обясним на новите ни съседи за „Магазинерската беседа“. Не се страхувайте. Избираме си теми, които не са свързани с Ню Бърг и „Магазинът“. След това ги слагаме в малка торба, теглим една от тях и започваме дискусия. Тя продължава, докато всички не се изморим или някой не започне да се държи гадно.