Джеймс Паттерсон - Магазинът

— Откъде знаят, че сме свободни? — учудих се.

— Как ли? Знаеш как. Графиците на всички са достъпни, а ние не сме писали нищо за седем часа. Затова правилно са предположили, че сме свободни.

Час по-късно вече бяхме в „Минка“ заедно с Бете и Бъд пред огромен поднос със суши, чиния пиле терияки и препържени свински котлети. Човек можеше да си изгуби ума в Ню Бърг, но не и теглото.

— Дали „Минка“ не е името на хората, които държат ресторанта, какво мислите? — попитах аз.

— Не — отвърна Бете. — „Минка“ е традиционен японски дом. Когато проектирах ресторанта, смятах, че селският му вид ще действа успокоително.

— Когато си го проектирала ? — учуди се Меган. Въобще не се справи със скриването на изненадата си от изказването на тази обикновена жена в нейната обикновена жълта рокля… че е архитект.

— Аха. Знам, че не приличам на такъв, но съм архитект.

Оказа се, че Бете е проектирала половината магазини и ресторанти в Ню Бърг. Имаше диплома от университета „Карнеги Мелън“. Беше стажувала в „Скидмор, Оуингс и Мерил“.

— Предполагам, че ти си неврохирург, Бъд? — попитах през смях.

— Опасявам се, че не. Бете е мозъкът в нашето семейство. Аз съм охранител в химическия склад в центъра за обработка на поръчките — отговори той.

— Минаваме покрай него всеки ден на път за работа — отбелязах аз.

— Благодарение на моя пропуск — започна Бъд — двамата с Бете дойдохме да ви видим през първия ви работен ден.

— Слушайте ме много внимателно — каза съпругата му. — Ще ви помоля за услуга.

— Разбира се — отвърна Меган. — Каквото кажеш.

— О, няма да е много трудно — обясни Бете. — Просто не казвайте на другите, че съм архитект…

— Или пък че аз съм охранител.

— Но сигурно има други, които знаят — предположи съпругата ми.

— Някои да. Други — не — отвърна Бете. — Колкото по-малко хора разполагат с тази информация, толкова по-добре. Това трябва да е единадесетата заповед в Ню Бърг.

Мамка му! Бяха изнервени. Бяха параноични дори за стандартите на Ню Бърг. Независимо дали ни бяха приятели или не, дали бяха шпиони или не… трябваше да попитам.

— От какво толкова се страхувате?

Настъпи мълчание.

— От всичко. От абсолютно всичко — отвърна Бъд.

След подобен отговор нямаше какво друго да се каже.

Забелязах кръжащия пред прозореца дрон. Ако я пуснехме вътре, джаджата щеше да си опита парче от сушито.

Бете и Бъд се спогледаха. Усмихнаха се един на друг. И помахаха на дрона.

Настана време за училище. Двамата с Меган бяхме много разтревожени.

Знаехме с какво нежелание Линдзи и Алекс оставиха учителите и приятелите си в Ню Йорк — смятаха, че постъпваме егоистично, като ги заточваме тук. Нямаше как да забравим това, тъй като постоянно ни го напомняха.

Също така бяхме наясно, че като две нахакани и отворени нюйоркски хлапета щяха да бъдат негативно настроени и саркастични относно гимназията в Небраска. Затова се бяхме приготвили за най-лошото, когато се върнаха у дома след първия учебен ден.

— Как беше на училище? — попита Меган и се приготви за оплакванията, обвиненията, вината.

— Яко — отвърна Алекс.

— Доста яко всъщност — добави Линдзи. — Знаете ли, че дават чисто нов мобилен телефон на всяко хлапе? Вижте! — Дъщеря ни извади такъв от раницата си. — Можем да го напълним с всякакви приложения, и то безплатно. Всичко, което не е с порнографско съдържание.

— Освен това всеки получи чисто нов лаптоп — добави Алекс. — Можете да изхвърлите стария ми.

Този така наречен „стар“ лаптоп беше върхът на сладоледа миналата година, но въпреки това не можеше въобще да се сравнява с новия в ръцете на сина ми. Той беше снабден с най-доброто, което Силициевата долина можеше да предложи. Алекс ми показа с какво разполага новата му машина: гъвкав екран, който можеше да навие на ролка, „проверка на ретината“, за да може да влиза без парола… имах чувството, че съм попаднал в 2040 година… или може би 2040 вече беше настъпила в Ню Бърг.

Така. Имаше логика всяко училище, което имаше връзка с „Магазинът“, да бъде меката на високите технологии в електрониката. За съжаление, това беше всичко, което научихме за първия учебен ден, тъй като двете ни деца се оттеглиха в стаите си, за да разучават новите джаджи.

Ден втори обаче ни изненада още повече.

Продължаваха да обичат училището.

Имам предвид, че… наистина го бяха заобичали.

Обичаха го като нищо друго преди. Повече дори от безумно скъпите частни училища, които посещаваха в Ню Йорк.