Джеймс Паттерсон - Магазинът

ПОЛУЧАТЕЛИ: сенатор Катлийн Лангстън, сенатор Хулио Рамиро Мунос, сенатор Франклин Питърсън, сенатор Доминик Розели

ОТ: сенатор Уилям Уорд

ТЕМА: Поправка в Конституцията XXVIII

Това е в резултат на разговора ни миналия вторник в хотел „Четири сезона“.

На тази среща беше решено да повдигнем темата за поправка в Конституцията, която да премахне данъка от всички стоки, закупени през Интернет, ако 50 процента от тях са произведени в САЩ.

С удоволствие съобщавам, че проведох няколко разговора с Роджър Кендрик, изпълнителен директор и президент на TheStore.com. Той прие идеята много ентусиазирано.

Събирането на гласове за поправка в Конституцията не е лесно начинание, но проучване на TheStore.com показва, че може да се постигне. Предлагам да съставим списък с колегите ни сенатори, с които да се свържем, а двама от нас да посетят Овалния кабинет.

Уредил съм всичко за срещата на нашата тайна група в неделя вечерта от 20:00 часа в апартамент РНЗ в „РИЦ-Карлтън“ в Джорджтаун.

Успеем ли да прокараме Поправка XXVIII, това ще е голям успех за Америка, за TheStore.com и за нас петимата.

УУ

Докато четях меморандума на компютъра, ръцете и краката ми буквално се тресяха. Единственото, което можех да кажа в момента, беше фразата с широко приложение: „Майка му стара!“. И то не само веднъж.

— Това истина ли е? — учудих се аз.

— Да.

— Двойно майка му стара!

Членове на Сената заговорничеха да прокарат поправка в Конституцията, която щеше да превърне „Магазинът“ в най-важната и печеливша компания в Америка… и вероятно в света.

Хванах Меган нежно за раменете.

— Откъде го взе това? — попитах аз.

Без да й мигне окото, съпругата ми отговори:

— Хакнах го.

— Хакнала си го? — учудих се. — Кога точно…

— Не започвай, Джейкъб. Не питай. Не се тревожи. Просто се научих — отвърна тя.

Това умение беше много по-напредничаво от информацията, която се съдържаше в упътването с компютърни хакове, върху което беше работила.

— Меган, това е нещо сериозно. Могат да ни убият заради него — притесних се аз.

Съпругата ми стана и ме погледна.

— Не, Джейкъб. Това е нещо сериозно, защото петима сенатори си играят с жителите на Съединените щати. Това е нещо сериозно, защото „Магазинът“ е на някакъв странен поход, който цели… не знам… да завземе света. Ще правим ли проучването си както трябва, или хич няма да го правим? Ако отговорът е „не“, тогава да се връщаме в Ню Йорк и да забравим за Ню Бърг, „Магазинът“ и книгата ни.

Приближих се до Меган. Прегърнах я, наврях лице във врата й и я целунах.

— Права си, разбира се. Омъжена си за смешник, а не заслужаваш…

— О, я стига. Ще го направим. Ще продължаваме, докато не пречупим „Магазинът“ или те не ни…

Съпругата ми се подвоуми само секунда.

— Или те не ни какво? — попитах аз.

— Убият.

Работата ни в центъра за обработка на поръчките беше изключително изтощителна и много скучна — натовари стормъра със стока до пръсване и после го разтовари в центъра за опаковане. След това го направи отново и отново, и отново…

Много бързо работата на Меган стана по-лесна от моята. Сам Рийд, мениджърът на групата, който ни даваше задачите, си я беше харесал. Докато аз товарех и опаковах конска тор, чували с брашно и дори фитнес оборудване, Меган работеше с книги, козметика и поздравителни картички.

Сам наричаше съпругата ми „моята сладка ирландка“ и „моята червенокоса красавица“. Често слагаше кльощавите си, космати ръце на раменете й, когато й говореше, и веднъж дори й каза, че не е необходимо да закопчава горното копче на униформата си. Предложението му беше последвано от зловещото „Момчетата обичат да надничат в пазвите на момичетата“. Да, Сам беше истинско вдъхновение.

Ако това се случеше в някоя друга компания, Меган щеше да подаде жалба в „Човешки ресурси“, но постоянно си напомняхме, че крайната цел на престоя ни тук не е да опаковаме слушалки, плюшени мечета и сгъваеми столове, а събирането на информация, която да разкрие пред Америка истината за „Магазинът“.

Двамата със съпругата ми пътувахме към дома си в деня след барбекюто ни с Бете и Бъд.

— Да не съм започнала да губя представа за времето на това ненормално място? — попита Меган. — Не вечеряхме ли снощи с Бете и Бъд?

Четеше графика за вечерта на таблета си.

— Да — отвърнах аз. — Барбекю и половин бутилка „Джаки Ди“.

— Е, знаеш ли какво? Имаме съобщение. Запазили са маса за седем в японския ресторант „Минка“ и ни очакват за вечеря.