Джеймс Паттерсон - Магазинът

Обичаха учителите. Обичаха учениците. Обичаха часовете. Обичаха спортните отбори, училищните цветове, дори храната в столовата. („Татко, имат дори истински суши шеф.“)

Всеки ден слушахме за „този готин учител по компютърни науки“ или „за това готино момиче с онази много яка татуировка на калинка на врата“.

С Меган си мълчахме през първите една-две седмици, но нещо не беше както трябва.

— Така — започна нервно съпругата ми една вечер. — Не съм предполагала, че някога ще го кажа, но мисля, че децата харесват училището прекалено много.

Обикновено бихме се засмели на подобно нелепо изказване, но тя беше права. И това ни плашеше.

— Дали не ни лъжат, за да ни накарат да се чувстваме добре? — попитах аз.

— Децата ни рядко лъжат. И въобще не им пука как се чувстваме ние — отвърна Меган.

— Освен това имат много повече приятели, отколкото в Ню Йорк.

Наистина беше така. Алекс и Линдзи всеки ден водеха нови хлапета у дома. Хлапета с огромни усмивки върху красиви лица. Започнах да ги наричам Усмивчовци. Усмивчо Джейсън, Усмивчо Андрю, Усмивка Ема…

— Знам, че ще прозвуча като някоя луда — каза Меган, — но тийнейджърите не трябва да са толкова щастливи.

Децата ни не бяха същите, бяха променени. Имахме чувството обаче, че тази промяна не е на добре.

Разговорът ни секна, когато Алекс влезе в стаята.

— Хей, кога ще вечеряме? — попита той. — Трябва да съм при приятеля ми Нейтън след половин час. Между другото, Линдзи каза ли ви за имейлите по Програма „Живот“, които двамата получихме?

— Програма „Живот“? — учуди се Меган, докато слагаше зеленчуците в микровълновата. — Звучи ми като хранителен режим.

— Не. Всъщност е страхотна — отвърна Алекс. — Направихме няколко теста през втория учебен ден. Има хора, които ги проверяват и преценяват в какво ще е добър всеки един от нас. На тази база ще организират целия ни училищен експириънс — така го наричат. За мен например казаха, че мога да стана доктор. Искат да се присъединя към клуба по химия, да се обучавам в Бърза помощ на Ню Бърг и да се запиша на няколко курса по биология. Няма да повярвате какво казаха за Линдзи. Според тях ще се превърне в някакъв търговски гений. Трябва да се запише на всички онези допълнителни курсове — не ги разбирам много, но са свързани с теми от рода на защо хората си купуват и искат разни неща, димбография…

— Демография — поправи го Меган.

— Струва ми се, че е малко рано да се планира чак толкова напред — казах аз. Не бях ядосан, но определено бях обезпокоен.

— На мен всичко ми звучи чудесно — отвърна Алекс. — Искам да кажа, татко, че не е така. Никога не е прекалено рано да започнеш. А и тези хора в училище знаят какво правят.

Кое е това хлапе, с което говоря? Какво се е случило със сина ми Алекс?

— Но, скъпи — възпротиви се майка му, — едва сега започваш да живееш живота си. Няма как да знаеш какъв искаш да бъдеш или…

— Така ли? Защо не, мамо? Дори Линдзи е съгласна с мен. Има логика.

Синът ни се усмихваше. Това беше същата усмивка, която бях виждал на лицата на приятелите му. Тя беше чаровна, но някак си празна и сякаш искаше да ни убеди, че „всичко в света е наред“. Усмивка ала Ню Бърг.

— Обадете ми се, когато вечерята е сервирана — извика той и ни остави.

Двамата с Меган се спогледахме. Не промълвихме няколко секунди.

— Добре, добре — наруших тишината аз. — Знам, че всичко това звучи малко шантаво, но може би преиграваме. Може би наистина е нещо добро. Има логика.

— Не съм съгласна. Джейкъб, наричат го Програма „Живот“. Линдзи и Алекс са деца. Не са възрастни. Програмират ги. За цял живот!

— Нека се успокоим. Както казах, това може да е нещо хубаво.

— Наистина ли мислиш така? — попита Меган.

Поклатих глава. Бях объркан. Разтревожен.

— Не.

— Да не би да се опитват да ни отнемат децата? — попита съпругата ми.

Отново поклатих глава.

— Това е лудост, нали? Имам предвид, че… не могат да го направят, нали?

Дали не могат?

Микровълновата изпиука. Меган извика Алекс и Линдзи. И двамата дойдоха на бегом.

И двамата се усмихваха.

Имаше си основателна причина двамата с Меган да бъдем избрани „да помагаме“ в Деня на специалните изкуства, но тогава не я знаехме.

Партито щеше да се проведе в Голямата приемна зала. Гостите щяха да са известни художници, дизайнери, писатели и философи, както и някои от рядко вижданите двигатели, които стояха зад света на „Магазинът“.