Джеймс Паттерсон - Магазинът

Всичко беше перфектно, спретнато и адски плашещо… поне за мен.

Изведнъж Меган спря да върви. Главата й беше наведена. Аз също спрях.

— Слушай, Джейкъб. Важно е да ме разбереш. Не съм ти ядосана. Обичам те. Но ти прекали. Разбирам защо го направи. Знам, че този нов свят, това ново място, тези нови правила… са трудни за теб. Но поведението ти прави всичко това невъзможно за нас — за Линдзи, Алекс… и мен.

— Случилото се по време на интервюто беше възмутително — опитах се да се оправдая.

— Да. Да. Беше възмутително. Знам, че беше така и ти го знаеш. Но си станал много невъздържан… в интерес на истината просто не можеш да си сдържаш гнева за… за… за доброто на всички ни. Това се превръща в проблем. Обезпокоена съм.

— Не се тревожи — отвърнах аз. — Знам, че всичко ще се…

— Оправи? Не. Въобще не знаеш това. — Двойките, прекарали много време заедно, можеха да довършват изреченията си.

Меган продължи да нарежда:

— Обезпокоена съм от теб и от това, в което си се превърнал. Всички сме изнервени . Но ти прекали .

Хванах я за раменете. Приближих се, за да я прегърна. Тя се разплака. Нищо сериозно, просто се разхлипа.

Мамка му! Наистина ли мислеше и чувстваше това, което казваше? Наистина ли се превръщах в друг човек в този странен свят? Да, определено мразех тази лудост на пълна автоматизация — без книги, без химикали, без хора, които да управляват трамваите и влаковете. Не се адаптирах. Все още плащах с книжни пари на едно място, на което само картите и мобилните телефони бяха валидната валута. Липсваше ми старият ми живот. Исках да гледам някой слаб мач на „Никс“ на телевизора, а не на някакъв портативен интерактивен екран. Исках да отида в супермаркета, за да стисна сочните пъпеши и да купя зърнена закуска, от която нямахме нужда. Не исках просто да натисна някакъв бутон и килерът ни да бъде зареден автоматично.

Макар Меган да беше до мен, не можех да се успокоя, когато виждах всичко случващо се около нас. На улицата имаше толкова много хора, облечени в предпазни костюми, носещи маски и слушалки. Въздухът беше напоен с неизменната миризма на гума, амоняк и лек аромат на цветя. Наричах я „градинско повръщано“.

Меган ме погледна и ми се усмихна.

— Май усещаш градинското повръщано?

Продължихме да вървим.

— Господи — започнах аз, — надявам се да не съм ни прецакал.

Надявах се съпругата ми да каже нещо от рода на: „Разбира се, че не. Всичко ще бъде наред“.

Не го стори. Продължихме да вървим.

Стигнахме до хотела. Дронът, който ни преследваше, полетя нагоре. Хотелските устройства щяха да поемат щафетата.

Портиерът отвори вратата и заговори любезно:

— Добре дошли отново, господин и госпожа Брендайс. Двама души ви очакват в лобито.

— Хей, семейство Брендайс! Тук сме!

Този весел и гръмък глас принадлежеше на жена.

— Погледнете вдясно. Тук сме — провикна се някакъв мъж.

Меган изведнъж заговори като учудено малко момиченце:

— О, боже! Това са Бете и Бъд!

О, боже! Това наистина са Бете и Бъд. Приятелите ни изглеждаха малко по-млади, малко по-слаби, малко по-… е, малко „по-студени“, отколкото бяха в Ню Бърг.

Последваха прегръдки, последваха целувки. Направихме и онова, което правеха хората, след като прегърнат някой близък — отдръпнахме се леко назад и ги огледахме от глава до пети. Бете, Бъд и аз седнахме на дивана, а Меган на големия фотьойл.

— Изглеждате зашеметяващо — похвалих приятелите ни. Наистина беше така. Имах чувството, че ги е нямало шест месеца в Ню Бърг, а като че ли се бяха подмладили с десетина години.

— Наистина изглеждате зашеметяващо — потвърди съпругата ми. Тъй като тя беше мозъкът на нашия екип, добави: — Искам да кажа, че винаги сте изглеждали чудесно, но не мога да отбележа, че и двамата сте отслабнали, а прическата на Бете е trés шикозна и… не знам… целите сте променени. Кожата ви изглежда по-свежа. Дрехите ви са „Ралф Лорън“.

Най-накрая комплиментите на Меган се изчерпаха и тя млъкна, но продължи да се усмихва. Сега беше перфектният момент, в който Бете и Бъд да ни кажат, че ние също изглеждаме зашеметяващо.

— Меган е красива както винаги — каза Бете.

— Така е. Изглежда дори по-млада от последния път, в който се видяхме — потвърди Бъд.

Аха — помислих си. — Продължавайте, приятели. Кажете ми колко добре изглеждам и аз.

Вместо това Бъд се усмихна и каза:

— Ти, от друга страна, Джейкъб, изглеждаш преуморен от работа. Прекалено много ли ти дават? — Приятелят ми се ухили.