Ларс Кеплер - Договорът „Паганини“

Мъжът от Националната полиция се приближава към нея, странният му, светлосив поглед е с цвят на полирани камъни в поток.

— Май поклати глава, когато Сага те попита дали си срещала преследвача преди? — пита той със спокоен глас.

Пенелопе кимва.

— Трябва да си го виждала — любезно продължава Юна. — Защото в противен случай не можеш да знаеш, че не си го срещала преди.

Пенелопе се взира пред себе си и си спомня как убиецът непрекъснато се движеше, сякаш разполагаше с всичкото време на света, и въпреки това всичко стана адски бързо. Пред очите й е как се целеше коленичил, когато тя висеше на въжето от хеликоптера. Вижда го да вдига оръжието и да стреля. Без припряност, без нервност. Отново вижда лицето му, осветено от светкавицата, как се вглеждат един в друг.

— Разбираме, че си уплашена — продължава Юна. — Но, ние…

Млъква, когато сестрата влиза в стаята и съобщава, че все още не са открили майката на Пенелопе.

— Не е вкъщи и не отговаря…

Пенелопе простенва и заравя лице във възглавницата. Сестрата слага ръка на рамото й, за да я утеши.

— Не искам — плаче Пенелопе. — Не искам…

Друга сестра влиза забързано и казва, че ще добави антидепресант в системата.

— Трябва да ви помоля да си тръгнете — обръща се припряно към Сага и Юна.

— Ще се върнем по-късно — добавя Юна. — Мисля, че знам къде е майка ти. Ще се погрижа за това.

Пенелопе е спряла да плаче, но диша все още неспокойно. Чува сестрата да подготвя лекарството и си мисли, че стаята напомня за затворническа килия. Майка й никога няма да иска да дойде тук. Стиска зъби и се опитва да задържи сълзите си.

На моменти сякаш си спомня първите си години. Миризмата на спарени мръсни тела я връща обратно в килията, в която се е родила, светлината от фенерчето, подскачаща по лицата на затворниците, майка й я подава на някой друг, който веднага продължава да тананика в ухото й, докато тя изчезва, отведена от надзирателите.

Клаудия Фернандес слиза от автобуса до „Даларьо Странд Хотел“. Върви покрай пристанището, чува звуците от хеликоптер и на сирени да заглъхват в далечината. Търсенето не може да е приключило. Трябва да продължат. Няколко полицейски лодки се отдалечават. Оглежда се наоколо. Няма спрял ферибот, няма коли на кея.

— Пенелопе — изкрещява Клаудия. — Пенелопе!

Съзнава как изглежда, как странно се държи, но без Пенелопе нищо няма значение.

Върви покрай водата. Тревата е суха и кафява, навсякъде са нахвърляни боклуци. Чайки пищят в далечината. Тя се затичва, но не издържа дълго и отново тръгва бавно. Безлюдни швейцарски вили са накацали по склона. Спира се до бяла табела с надпис „Частен имот“. Продължава покрай нея по бетонния мост и поглежда към големите скали. „Безлюдно е“, мисли си и се обръща към пристанището. Към нея се приближава мъж, който идва по чакъления път. Маха й. Тъмна фигура с развяващо се яке. Тя примигва на слънчевата светлина. Мъжът вика нещо. Клаудия го поглежда объркано. Той се забързва с големи крачки към нея и ето че тя вижда приветливото му лице.

— Клудия Фернандес — вика той.

— Аз съм — казва тя и се спира.

— Казвам се Йон Бенгтсон — представя се той, когато стига до нея. — Изпрати ме Юна Лина. Каза, че навярно сте дошли тук.

— Защо? — пита тя с тих глас.

— Дъщеря ви е жива.

Клаудия гледа мъжа, който повтаря думите.

— Пенелопе е жива — казва той и й се усмихва.

Всички в сградата на полицията са превъзбудени. Случилото се се сравнява с полицейските убийства в Малександер през 1999 година и зверствата на Йозеф Ек по̀ миналата година. Вестниците пишат за драмата в архипелага, наричат извършителя касапин на полицаи, журналистите спекулират и притискат източниците си в полицията за информация.

Юна Лина и Сага Бауер ще докладват пред шефа на Националната полиция Карлос Елиасон, шефа на разузнаването Вернер Зандѐн, комисар Петер Неслунд, оперативния шеф Бени Рубин, както и пред Натан Полок и Томи Куфоед от отдел „Убийства“.

Вървят по коридора и обсъждат възможността Пенелопе Фернандес да им помогне да продължат разследването.

— Мисля, че скоро ще започне да говори — казва Юна.

— Не е сигурно, може и да се затвори напълно — отвръща Сага.

Аня Ларшон е излязла от стаята си, стои на крачка от вратата в коридора и хвърля нещастен поглед към Юна и Сага. Юна й се усмихва широко, но не успява да забележи как тя изобразява с пръсти сърце за него, преди той да влезе в заседателната зала.