Ларс Кеплер - Договорът „Паганини“

Пенелопе Фернандес остава сама в светлата стая. Затваря очи, докато топлината на морфина се разнася из тялото й и я клони към отпускащ сън.

Нещо леко изпращява, когато жена в черна бурка стъпква две малки фигурки от сушена на слънце глина. Едно момиче и малкото й братче стават на пух и прах под сандала й. Забулената жена носи тежък товар със зърно на гърба си и дори не забелязва какво е направила. Две момчета свирят и се смеят, крещят, че робското дете е мъртво, че са останали само няколко бебета, че всичките фури трябва да умрат.

Пенелопе изтласква спомените от Кубум от съзнанието си и преди да заспи, преживява кратък миг, когато й се струва, че тонове камъни, пръст, глина и бетон се стоварват върху нея. Като че пропада в земните недра, пада и пада, и пада.

Пенелопе Фернандес се събужда, но няма сили да отвори очи, морфинът все още я кара да чувства тежест в тялото си. Спомня си, че лежи в болнично легло в защитена стая под сградата на полицията. Вече няма нужда да бяга. Но облекчението е последвано от вълна от болка и празнота. Не знае колко дълго е спала, мисли си, че може да продължи да дреме, но все пак отваря очи.

Отваря очи, но в подземната стая цари мрак.

Примигва, но не вижда нищо. Не свети дори копчето за повикване до леглото. Може би е спрял токът. Готова е да изкрещи, но си налага да мълчи, когато вратата към коридора изведнъж изщраква. Взира се в тъмнината, чува собственото си сърце да бие лудо. Тялото й потръпва, всички мускули се обтягат. Някой докосва косата й. Почти неусетно. Тя лежи, без да помръдва, и чувства как той стои до леглото й и внимателно гали косата й. Пръстите бавно се оплитат в къдриците й. Тъкмо започва да се моли на Господ, когато човекът до нея сграбчва косата й и я свлича от леглото. Захвърля я с всичка сила до стената, така че остъклената картина се пръска на парчета, а стойката за системите се преобръща. Просва се на пода сред парчета стъкло. Той не пуска косата й, влачи я обратно, обръща я, удря лицето й в застопореното колело на леглото и изважда нож с черно острие.

Пенелопе се събужда от падането на пода, вратата се отваря и сестрата се втурва вътре. Всички лампи светят и тя разбира, че е сънувала кошмар. С помощта на сестрата се качва на леглото, тя я успокоява и вдига страничните прегради, за да не падне отново.

Потта по тялото й изстива след миг. Няма сили да помръдне, ръцете й са подути. Лежи по гръб, стиснала бутона за повикване, и се взира в тавана, когато на вратата се почуква. Влиза млада жена с разноцветни панделки, вплетени в дългата й до кръста коса, и я поглежда с блага загриженост. Зад нея стои висок мъж с руса рошава коса и приветливо лице.

— Казвам се Сага Бауер — проговаря жената. — От разузнаването съм. Това е колегата ми Юна Лина от Националната полиция.

Пенелопе ги гледа безизразно, после свежда очи и се вглежда в облепените си ръце, в охлузванията, синините и иглата от системата на свивката на лакътя.

— Съжаляваме за всичко, което ти се случи през последните дни — продължава жената. — Разбираме, че не искаш никой да те безпокои, но ще се наложи често да общуваме с теб в близките дни и трябва да започнем с първите въпроси още сега.

Сага Бауер изтегля стола на малкото бюро и сяда до леглото.

— Все още ме преследва, нали? — пита Пенелопе след малко.

— Тук си в безопасност — отвръща Сага.

— Кажете, че е мъртъв.

— Пенелопе, трябва…

— Не успяхте да го спрете — казва тя отпаднало.

— Ще го хванем, обещавам ти — успокоява я Сага Бауер. — Но ти трябва да ни помогнеш.

Пенелопе въздиша дълбоко и затваря очи.

— Ще ти бъде трудно, но трябва да ни отговориш на някои въпроси — продължава Сага. — Знаеш ли защо се случи всичко това?

— Попитайте Бьорн — измънква тя. — Той може би знае.

— Какво каза? — пита Сага.

— Казах да попитате Бьорн — шепне Пенелопе и бавно отваря очи. — Попитайте Бьорн, той може би знае.

Паяци и буболечки сигурно я преследват от гората, лазят по кожата й, тя чеше челото си, но Сага внимателно укротява ръцете й.

— Представям си колко ужасно е било, но трябва да разберем дали познаваш престъпника — казва полицайката. — Срещала ли си го преди?

Пенелопе поклаща отрицателно глава.

— И ние така си мислехме — казва Сага. — Но можеш ли да ни дадеш някакъв ориентир: татуировка, особени белези?

— Не — шепне Пенелопе.

— Можеш ли да ни помогнеш да направим снимка робот, не са нужни много усилия, за да можем да го издирваме чрез Интерпол.