Ларс Кеплер - Договорът „Паганини“

Тънък слой топла пот е избил между голите им тела, когато най-сетне задъхани се успокояват. Лежат вкопчени един в друг със затворени очи и скоро заспиват.

Когато Аксел се събуди в деня, в който загуби всичко, навън беше светло. С Грета не бяха дръпнали завесите, бяха заспали заедно в леглото, прегърнати, изтощени и щастливи.

Аксел стана, погледна Грета, която спеше с напълно спокойно лице, увита в дебелия юрган. Тръгна към вратата, спря пред огледалото и за миг разгледа голото си, седемнайсетгодишно тяло, преди да продължи към музикалната стая. Внимателно затвори вратата към спалнята, приближи се до рояла и извади цигулката си от калъфа. Сложи я на рамото си, застана до прозореца и погледна навън в зимната утрин, снега, навят от покрива, стелещ се на дълги талази, и започна да свири по памет „Циганката“ на Морис Равел.

Рапсодията започваше с тъжна циганска мелодия, бавна и наситена, но после темпото се покачваше. Мелодията създаваше все по-бързо ехо от само себе си като искрящи, кратки като секунди спомени от една лятна нощ.

Свърши невероятно бързо.

Свиреше от щастие, без да мисли, остави пръстите си да танцуват, да плуват с пенливия, бълбукащ поток.

Аксел започна да се усмихва на себе си, когато се сети за картината в салона на дядо си. Твърдеше, че е най-ярката версия на „Водния дух“ на Ернст Йозефсон 34 34 Шведски художник (1851–1906). — Бел.прев. . Като дете харесваше преданията за това свръхестествено същество, което примамваше хората да се давят с прекрасното си свирене на цигулка.

Мислеше, че в този момент прилича на Водния дух, на голия младеж, които стои във водата и свири. Голямата разлика между него и съществото от картината на Йозефсон е, че Аксел беше щастлив.

Лъкът галеше струните, местеше се със спираща дъха скорост. Не го тревожеше, че тетивата се разхлабва и увисва.

„Така трябва да се свири Равел, мислеше си той. Трябва да се свири жизнерадостно, не екзотично. Равел е жизнерадостен, млад композитор.“

Изчака резонанса от заключителните тонове да отзвучи в цигулката, да изчезне като ефирния сняг на покрива отвън. Свали лъка, готов да се поклони на зимата, когато усети движение зад себе си.

Обърна се и видя Грета да стои на вратата. Държеше юргана пред себе си и го гледаше със странни, тъмни очи.

Обзе го безпокойство, като видя колко сериозно е лицето й.

— Какво има?

Без да отговори, едва преглътна. Едри сълзи се търколиха по бузите й.

— Грета, какво има? — повтори той.

— Каза, че не си репетирал — промълви тя едва чуто.

— Не, аз… аз — заекваше той. — Нали ти казах, че с лекота уча нови неща.

— Поздравления.

— Не е каквото си мислиш.

Тя поклати глава.

— Не разбирам, как може да съм толкова глупава — каза тя.

Той остави цигулката и лъка, но тя се върна в спалнята и затвори вратата след себе си. Аксел обу дънките си и почука на вратата.

— Грета? Може ли да вляза?

Тя не отговори. Обзе го черно, тежко безпокойство. След миг тя излезе, напълно облечена. Без да го поглежда, се приближи до рояла, прибра цигулката си и го остави сам.

„Концертната зала“ беше пълна. Грета беше първа. Не го погледна и не го поздрави, когато пристигна. Беше облечена в тъмносиня кадифена рокля и носеше семпло колие със сърце.

Аксел седеше в гримьорната и чакаше с полузатворени очи. Беше съвсем тихо. Чуваше се само лекото свистене зад прашната пластмасова решетка на отдушника. По-малкият му брат Роберт се приближи до него.

— Няма ли да седнеш до мама? — попита Аксел.

— Прекалено нервен съм… не мога да гледам, когато свириш, предпочитам да седя тук и да чакам.

— Грета започна ли да свири?

— Да, звучи прекрасно.

— Кое е избрала, соната за цигулка на Тартини…

— Не, нещо от Бетховен.

— Добре — измънка Аксел.

Седяха мълчаливи, без да си кажат нищо повече. След миг се почука на вратата. Беше жена, която съобщи, че редът му идва съвсем скоро.

— Успех — каза Роберт.

— Благодаря — отвърна Аксел, взе цигулката и лъка и последва жената по коридора.

Бурни аплодисменти се чуваха от сцената, Аксел зърна за миг Грета и баща й, забързани към гримьорната.

Той мина по пътеката, за да изчака зад паравана до сцената, докато конферансието го представи. След като чу името си, излезе под ослепителната светлина на прожекторите и се усмихна на публиката. Из залата се разнесе шушукане, когато съобщи, че ще изпълни „Циганката“ на Морис Равел.