Ларс Кеплер - Договорът „Паганини“

Постави цигулката на рамото си и вдигна лъка. След което засвири меланхоличното въведение и ускори темпото до невъзможното. Публиката притаи дъх. Самият той чу, че звучи брилянтно, но този път музиката не бълбукаше като вода в поток. Не свиреше щастливо, а като истинския „Воден дух“. С мъчителна, трескава печал. След първите три минути на нощен дъжд от тонове, той започна съзнателно да изпуска някои от тях, да снижава темпото, да свири леко фалшиво, докато напълно спре.

В „Концертната зала“ настъпи тишина.

— Моля да ме извините — прошепна той и слезе от сцената.

Публиката ръкопляскаше учтиво. Майка му се надигна от мястото си, тръгна след него и го спря на изхода.

— Ела тук, момчето ми — каза тя и сложи ръце на раменете му. Погали бузата му, гласът й беше топъл и развълнуван, когато промълви: — Беше невероятно, най-добрата интерпретация, която някога съм чувала.

— Съжалявам, мамо.

— Не — отвърна тя, обърна се и напусна голямата концертна зала.

По пътя към гримьорната го спря прочутият диригент Херберт Блумстед.

— Звучеше много добре, преди да започнеш да се преструваш, че свириш грешно — каза той с приглушен глас.

Домът тънеше в тишина, когато се прибра. Беше късно. Качи се до мансардата, прекоси музикалната стая, влезе в спалнята и затвори вратата. Музиката все още звучеше в главата му. Чуваше как изпуска няколко тона, как неочаквано снижава темпото. И после музиката спря.

Легна на леглото и заспа до калъфа с цигулката.

На сутринта се събуди от телефона.

Чуваха се стъпки и леко скърцане в трапезарията.

След малко някой се заизкачва по стълбите. Майка му, без да почука, влезе право в спалнята.

— Седни — каза Алис сериозно.

Аксел се изплаши, когато я видя. Беше плакала, по лицето й още личаха следи от сълзи.

— Мамо, не разбирам…

— Млъкни — прекъсна го тя. — Обади се ректорът на академията и…

— Ненавижда ме, защото…

— Млъкни — изкрещя Алис.

Настъпи тишина, тя вдигна трепереща ръка към устата си, задържа я там и сълзите бликнаха от очите й.

— Каза за Грета — промълви тя най-накрая. — Сложила е край на живота си.

Аксел я гледаше и се опитваше да проумее думите й.

— Не, аз…

— Срамувала се е — прекъсна го Алис. — Трябваше да репетира, ти обеща, но аз си знаех, знаех си, че… Не трябваше да идва тук, не казвам, че грешката е твоя, Аксел, съвсем не. Тя остана разочарована от себе си в решаващия момент и не понесе…

— Мамо, аз…

— Млъкни — прекъсна го тя отново. — Всичко свърши.

Алис излезе от стаята, Аксел като в мъгла стана от леглото, залитна, отвори калъфа, извади изящния инструмент и с всичка сила го удари в пода. Грифът се счупи, дървеното тяло се разпиля наоколо със скъсани струни, той стъпи върху него, дъсчиците се разлетяха във всички посоки.

— Аксел! Какво правиш?

По-малкият му брат Роберт нахлу в стаята и се опита да го спре, но той го блъсна. Роберт удари гърба си в големия шкаф, но отново се опита да го спре.

— Аксел, ти не свири добре, но какво от това? — подхвана Роберт. — Срещнах Грета и тя не свири добре, всички могат…

— Затваряй си устата — изкрещя Аксел. — Повече никога не я споменавай пред мен.

Роберт го погледна, обърна се и излезе. Аксел продължи да тъпче дъсчиците, докато от цигулката не остана и помен.

Широ Сасаки от Япония спечели конкурса „Юхан Фредрик Бервалд“. Грета беше избрала лесното произведение на Бетховен, но въпреки това не го изсвирила добре. Когато се прибрала вкъщи, изпила огромно количество приспивателни и се заключила в стаята си. Намерили я в леглото й едва на сутринта, когато не слязла за закуска.

Спомените на Аксел потъват като подводен град, дълбоко в тиня и водорасли. Наблюдава Бевърли, която го гледа с големите очи на Грета. Вторачва се в парцала в ръката си и в течността на масата, лъскавата инкрустация с жената, свиреща на цитра.

Светлината отвън пада върху заобления тил на Бевърли, когато тя се обръща и поглежда цигулките, които висят на стената.

— Бих искала да свиря на цигулка — казва тя.

— Ще проведем курс — усмихва се той.

— Бих искала — сериозно повтаря тя.

Той оставя парцала на масата и изпитва непоносима умора. Ечаща музика от пиано се носи из стаята, тоновете се преплитат като в сън.

— Горкият Аксел, спи ти се — съжалява го тя.

— Трябва да работя — измънква той почти на себе си.

— Но вечерта — казва тя и става.

Комисар Юна Лина е в стаята си в полицията. Седи зад бюрото и чете дневника на Карл Палмкруна. В описание отпреди пет години Палмкруна разказва как е пътувал до Вестерос, за да присъства на последния учебен ден на сина си. Стоял на разстояние, когато всички се събрали с чадъри под дъжда в училищния двор и пеели псалма „Време на цъфтеж“. Палмкруна описва белите дънки и бялото дънково яке на сина си, дългата му руса коса и „толкова приличаше на мен в носа и очите, че ме накара да заплача“. Върнал се в Стокхолм, потънал в мисли, че синът му заслужавал всичко, което е направил досега, и всичко, което му предстои да направи.