Ларс Кеплер - Договорът „Паганини“

Мълком гледа нотите, следи ги с поглед, брои шестнайсетините и запомня сложното легато.

— Но аз се чувствам несигурна…

— Може ли да чуя? — пита Аксел.

— Звучи ужасно — казва тя и се изчервява.

Изсвирва последната част с напрегнато изражение, красиво и печално, но към края, когато най-високите тонове трябва да звучат като бушуващ огън, изгубва темпото.

— Да му се не види — шепне тя и пъхва цигулката под мишница. — Наваксах, работих като животно, но трябва да се старая повече с шестнайсетините и триолите, които…

— На мен пък ми хареса динамиката, сякаш накланяш голямо огледало…

— Свирих грешно — прекъсва го тя и се изчервява още по-силно. — Извинявай, просто се опитваш да бъдеш любезен, знам, но не бива, трябва да свиря вярно. Чиста лудост е, че последната вечер не мога да реша дали да предпочета лесното, или да заложа на трудното.

— Можеш и двете, така че…

— Не, не мога, би било рисковано — казва тя. — Но ми дай няколко часа, три часа, и може би за утре ще се осмеля да избера Тартини.

— Не можеш да го направиш само защото баща ти мисли така.

— Въпреки че той е прав.

— Не — отрича Аксел и внимателно свива един джойнт.

— Мога лесното — продължава тя. — Но едва ли е подходящо, зависи какво ще изберете ти и японецът.

— Не бива да разсъждаваш.

— А как? Не съм те видяла да репетираш нито веднъж. Поне решил ли си какво ще свириш?

— Равел — отвръща той.

— Равел? Без да репетираш? — Тя се засмива. — Сериозно ли? — пита тя.

— „Циганката“ на Равел — само това.

— Аксел, извинявай, но изборът ти е налудничав, знаеш, че е прекалено сложно, бързо и предизвикателно…

— Искам да свиря като Перлман, но без да бързам… защото всъщност не е бързо.

— Аксел, ужасно бързо е — усмихва се тя.

— Да, за подгонения заек… но за вълка е прекалено бавно.

Тя му хвърля уморен поглед.

— Къде си чел това?

— Приписва се на Паганини.

— Така ли, значи ми остава да се притеснявам само от японския ми противник — казва тя и вдига цигулката на рамото си. — Ти не репетираш, Аксел, не можеш да свириш „Циганката“ на Равел.

— Не е толкова трудно, колкото всички казват — отвръща той и запалва джойнта.

— Не е — усмихва се тя и отново започва да свири.

Спира след миг и го поглежда сериозно.

— Равел ли ще свириш?

— Да.

Вече не се усмихва.

— Нима ме лъжеш, нима си го репетирал четири години или за какво става дума?

— Реших сега, точно когато ме попита.

— Как може да си толкова глупав? — разсмива се отново тя.

— Не ми пука дали ще съм последен — казва той и ляга на дивана.

— А на мен ми пука — категорична е тя.

— Знам, но ще имаш още шансове.

— Не и аз.

Отново започва да свири трудния Тартини, получава се по-добре, но въпреки това прекъсва, изсвирва сложната партия още веднъж, после потретва.

Аксел ръкопляска, слага плочата на Дейвид Боуи The Rise and Fall of Ziggy Stardust and the Spiders from Mars на грамофона и плъзва игличката върху нея. Ляга, затваря очи и тананика песента.

Грета се колебае, оставя цигулката, приближава се до него и поема джойнта от ръката му. Дръпва няколко пъти, закашля се и му го връща.

— Може ли да си толкова глупав? — пита тя и неочаквано го погалва по устните.

Навежда се и се опитва да го целуне по устата, но се спъва и залита и го целува по бузата, прошепва „извинявай“ и го целува отново. Продължават да се целуват, внимателно и жадно.

Той съблича пуловера й, косата й пращи от статичното електричество. Тя го отблъсва, когато докосва бузата й, и той бързо отдръпва ръката си. Усмихват се нервно един на друг и пак се целуват. Той разкопчава копчетата на бялата й изгладена блуза и усеща малките й гърди под семплия сутиен. Тя му помага да си свали тениската. Дългата й виеща се коса мирише на сняг и зима, но тялото й е топло като току-що изпечен хляб.

Преместват се в спалнята и потъват в леглото му. С треперещи ръце тя разкопчава подплатената си пола и задържа бикините, за да не се изхлузят с дебелия, раиран чорапогащник.

— Какво? — шепне той. — Искаш да спрем ли?

— Не знам, ти искаш ли?

— Не — усмихва се той.

— Просто съм малко нервна — откровена е тя.

— Въпреки че си по-голяма от мен.

— Точно заради това, ти си само на седемнайсет, малко неприлично е — усмихва се тя.

Сърцето на Аксел ще да изскочи, когато сваля бикините й. Тя лежи, без да помръдва, докато той целува корема й, малките гърди, шията, брадичката, устните. Тя разтваря внимателно крака, той ляга върху нея и чувства как бедрата й се притискат към неговите. Бузите му съвсем пламват, когато прониква в нея. Тя го придърпва към себе си, гали врата и гърба му, и въздиша всеки път, докато потъва в нея.