Ларс Кеплер - Договорът „Паганини“

— А синът?

— Връзката със Сив Бергквист е представена накратко като злополучна — отговаря Томи Куфоед и си поема дълбоко дъх. — Но скоро след края й започва да споменава Стефан в мемоарите си и през последните осем години не пише за нищо друго, освен за сина си. Следи живота на момчето от разстояние, знае в кое училище учи, какви интереси има, с какви приятели общува. На няколко пъти споменава, че завещанието трябва да се промени. Изглежда спестява всичките си пари за сина си. Най-накрая пише само как възнамерява да го потърси, веднага щом стане на осемнайсет. Как се надява синът му да му прости и да се опознаят, след всичките тези години. Това е единственото, за което мисли… А ето че неочаквано и двамата са мъртви.

— Какъв кошмар — промърморва Полок.

— Какво каза? — пита Юна и вдига поглед.

— Нищо, мислех си, че това е като кошмар — отвръща Полок учуден. — Правил е всичко за бъдещето на сина си, а синът го надживял само с три дни, дори без да знае кой е баща му.

Бевърли вече лежи в леглото му, когато Аксел влиза в спалнята. Предишната нощ беше спал само два часа и се чувства замаян от умора.

— Колко време ще му трябва на Еверт, за да стигне дотук? — пита тя със звънливия си глас.

— Баща ти, имаш предвид? Може би шест часа.

Тя става от леглото и се запътва към вратата.

— Какво ще правиш? — пита Аксел.

— Мисля си, че може би е в колата и ме чака.

— Знаеш, че няма да пътува до Стокхолм — казва Аксел.

— Искам само да погледна през прозореца, за всеки случай.

— Можем да му се обадим, искаш ли?

— Вече се опитах.

Той протяга ръка и лекичко я плясва по бузата, тя сяда отново на леглото.

— Изморен ли си? — пита.

— Чувствам се почти като болен.

— Искаш ли да спим заедно?

— Да, мила.

— Мисля, че татко ще пожелае да говори с мен утре — казва тя тихо.

Аксел кимва:

— Всичко ще бъде наред утре.

Големите й блестящи очи я правят да изглежда по-млада от всякога.

— Хайде, лягай — казва тя. — Лягай да поспиш, Аксел.

Примигва уморен и я вижда да се намества на своята половина от леглото. Нощницата й мирише на чист памук. Доплаква му се, когато ляга зад нея. Иска да й каже, че смята да намери психолог, който да й помогне да излезе от това състояние и да се почувства по-добре.

Хваща делово едната й ръка, другата си ръка слага на корема й и я чува да ридае, когато я придърпва към себе си. Притиска лице и диша в тила й, държи я здраво. В миг усеща как учестеното й дишане се успокоява. Лежат, без да помръднат, стоплят се и се изпотяват, но той не я пуска.

На сутринта Аксел става рано с болки в мускулите. Спал е само четири часа. Застава до прозореца и се вглежда в тъмните цветове на люляка.

Все още се чувства премръзнал и изморен, когато пристига на новото си работно място. Вчера без малко да подпише договора на един мъртвец. Щеше да заложи честта си в ръцете на един самоубиец, да се довери на преценката му и да пренебрегне своята.

Чувства облекчение от решението си да изчака, но същевременно си мисли, че е постъпил малко глупаво, като нарисува онова човече.

Знае, че в най-близките дни трябва да одобри износа на боеприпаси за Кения. Отваря папката с документите и започва да чете за търговския обмен на Швеция в района.

Час по-късно някой отваря вратата на кабинета на Аксел Рисен, влиза Йорген Грюнлихт, придърпва един стол до бюрото и сяда. Отваря папката, изважда договора, прелиства, стига до реда за подпис и среща погледа на Аксел.

— Здравей — казва Аксел.

Йорген Грюнлихт не може да удържи усмивката си, защото нарисуваното човече с щръкнала коса всъщност прилича на Аксел Рисен и си мисли, че в балончето от устата му е написано „Здравей!“.

— Здравей — казва Йорген.

— Доста си подранил — отбелязва Аксел.

— Разбирам защо си го нарисувал, нямах намерение да те препирам, макар че наистина е доста спешно — продължава Йорген. — Търговският министър отново ме смъмри, „Силенция Дифенс“ звънят по няколко пъти на ден. Но аз те разбирам, трябва да знаеш. Още си нов… и искаш да изпипаш нещата.

— Да.

— Това без съмнение е добре — не спира той. — Но знаеш, че можеш да прехвърлиш сделката на правителството, ако се чувстваш несигурен.

— Не се чувствам несигурен — отвръща Аксел. — Просто не съм готов, нищо повече.

— Защото… от тяхна гледна точка е отнело безумно много време.

— Загърбил съм всички останали задачи, мога да кажа, че досега всичко изглежда много добре — отговаря Аксел. — Не смятам да съветвам „Силенция Дифенс“ да не товари кораба, но не съм готов.