Ларс Кеплер - Договорът „Паганини“

— Не — шепне тя ядосано.

Пенелопе го гледа и се отдръпва, отстъпва заднешком, събаря нощното шкафче с чашата вода и радиобудилника.

— Пени…

— Не, млъкни — прекъсва го тя, почти крещейки. — Всъщност не разбирам. Какво казваш? Какво, по дяволите, казваш? Не си могъл… не е възможно… Нима си изгубил ума си, изнудвал си Палмкруна за пари? Нима си използвал…

— Чуй за малко! Съжалих, беше грешка, знам, снимката е у него, изпратих му я.

Настъпва тишина. Пенелопе се опитва да разбере казаното. Мислите се въртят в безпорядък в главата й. Мъчи се да разбере това, което Бьорн току-що бе признал.

— Това е моя снимка — бавно казва тя, като полага усилие да събере мислите си. — Може би е важна снимка. Получих я поверително, навярно някой знае нещо…

— Просто не исках да продавам яхтата — шепне той, готов да се разплаче.

— И все пак не разбирам… Изпратил си снимката на Палмкруна?

— Бях принуден, Пени, разбрах, че съм сгрешил… бях принуден да му я дам.

— Но… тя трябва да е у мен. Не разбираш ли? Представи си, че този, който я е изпратил, ми се обади и си я поиска обратно. Касае се за сериозни неща, шведски оръжеен износ. Не става въпрос за твоите пари, не става въпрос за нас, това не е шега работа, Бьорн.

Пенелопе го гледа отчаяно и гласът й става все по-остър, когато повишава тон:

— Става въпрос за хора, за живота им. Разочарована съм — с тежка въздишка казва тя. — Адски съм ти ядосана, ще ми се да те ударя, не издържам повече.

— Но, Пени, аз не знаех — оправдава се той. — Как бих могъл да зная? Каза ми само, че е компрометираща за Палмкруна, не каза, че…

— Какво значение има — прекъсва го тя.

— Просто смятах, че…

— Млъкни! — изкрещява тя. — Не искам да слушам увъртанията ти, ти си изнудвач, малък алчен изнудвач, аз не те познавам и ти не ме познаваш.

Тя спира, известно време стоят един срещу друг. Чува се чайка да крещи над водата, други й пригласят в жално ехо.

— Трябва да продължим — едва промълвява Бьорн.

Пенелопе кимва и в следващия миг чува как външната врата се отваря. Без да разменят погледи, те се дръпват назад, в спалнята. Чуват някой да влиза, стъпка след стъпка. Бьорн се опитва да отвори вратата на верандата, но тя е заключена. Пенелопе вдига кукичките на прозорците с треперещи ръце, но е прекалено късно да бягат.

Пенелопе си поема дъх. Един мъж застава на вратата на спалнята. Бьорн търси нещо, с което да се отбранява.

— Кои сте вие? — пита непознатият с дрезгав глас.

Пенелопе разбира, че това не е преследвачът им, а сигурно собственикът на къщата. Той е нисък, широкоплещест и леко тантурест. Лицето му е някак познато, сякаш се знаят от години.

— Наркомани? — пита с интерес.

Изведнъж тя се досеща кой е той. Влезли са с взлом в дома на Осиан Валенберг. Телевизионният водещ — любимецът на народа преди десетина години. В развлекателното телевизионно шоу през уикенда: „Златен петък“, „По стените“, „Лъвска вечер“. Правеше състезания, раздаваше награди за остроумни отговори, канеше гости. Всеки „Златен петък“ завършваше по един и същ начин — Осиан вдигаше в прегръдка своя гост. Усмихнат, с почервеняло лице. Пенелопе си спомня как като дете го беше видяла да вдига майка Тереза. Крехката възрастна жена беше изпаднала в ужас. Осиан Валенберг беше известен със златната си коса, с екстравагантните си дрехи, но също и с изисканото си коварство.

— Сполетя ни нещастие — казва Бьорн. — Трябва да се свържем с полицията.

— Аха — с безразличие казва Осиан. — За съжаление, имам само мобилен телефон.

— Трябва да се обадим, спешно е.

Осиан изважда телефона си, поглежда го и го изключва.

— Какво правите? — пита Пенелопе.

— Правя каквото си искам — отговаря той.

— Макар че наистина имаме нужда от него — казва тя.

— Тогава ви трябва моят пинкод — усмихва се Осиан.

— Какви ги вършите?

Той се опира на касата на вратата и ги наблюдава.

— Не мога да повярвам, че някакви си наркомани са стигнали дотук, до моята скромна особа.

— Не сме никакви…

— На кого му пука — прекъсва ги Осиан.

— Няма смисъл — казва Пенелопе на Бьорн.

Тя е готова да тръгне, но Бьорн изглежда много изморен, лицето и устните му са пребледнели, той се подпира с ръка на стената.

— Съжаляваме, че се промъкнахме в дома ви — казва Бьорн. — Ще ви платим това, което сме взели, но сега ни трябва телефонът ви, ситуацията не търпи отлагане и…

— А ти как се казваш? — прекъсва го Осиан с усмивка.