Ларс Кеплер - Договорът „Паганини“

Преглежда документите относно разрешителното за износ, важното решение, прелиства и стига до реда, на който генералният директор на Инспектората за стратегически продукти трябва да напише името си.

Нещо като хлад, кратко втрисане минава през тялото му.

Сделката е голяма и е от значение за търговското салдо на страната, рутинен случай, позабавен от самоубийството на Карл Палмкруна.

Разбира, че положението на Понтус Салман никак не е розово, може би сделката ще се изплъзне от ръцете на компанията му, ако се забави допълнително.

Но същевременно осъзнава, че е притискан да одобри износ на боеприпаси за Кения, без да може лично да гарантира правотата на решението.

Аксел намисля как да постъпи и настроението му веднага се подобрява.

В близките дни ще посвети всичкото си време на този случай и тогава ще подпише разрешителното за износ.

Ще го направи, знае, че ще го направи, но не сега. Не го интересува дали ще се ядосат и възмутят. Всъщност той решава, той е генералният директор на Инспектората за стратегически продукти.

Взима писалката и на реда, очакващ подписа му, рисува усмихнато човече с балончета, излизащи от устата му.

Връща се в антрето и със сериозен вид подава папката на куриера, след което се качва по стълбите. Дали Бевърли наистина е горе, или не е посмяла да си признае, че се е измъкнала.

Ами ако се е измъкнала и изчезне?…

Взима дистанционното от бюфета и пуска избрано от най-ранните парчета на Дейвид Боуи.

Музикалната уредба прилича на мъждукащ слитък стъкло: безжична, с вградени тонколони, напълно незабележими.

Продължава към витрината, отваря декоративната стъклена вратичка и поглежда лъскавите бутилки.

За миг се поколебава, преди да извади номерирана бутилка уиски „Хейзълбърн“ от фабриката в Спрингбанк, намираща се в област Кемпбелтаун в Шотландия. Беше ходил там и си спомняше стогодишния казан за ферментация, който все още се използваше. Похабен, боядисан в яркочервен цвят, дори без капак.

Аксел Рисен изважда тапата и вдишва аромата на уискито: плътен като земя и тъмен като небе пред буря. Слага обратно запушалката, връща бавно бутилката на поличката и забелязва, че уредбата е избрала песен от албума Хънки Дори.

But her friend is nowhere to be seen. Now she walks through her sunken dream, to the seat with the clearest view, and she’s hooked to the silver screen , пее Дейвид Боуи.

Вратата на апартамента на брат му хлопва. Аксел поглежда навън през огромния панорамен прозорец с изглед към гъстата градина. Дали Роберт ще се появи, и в същия момент на вратата се чука.

— Влез — извиква на брат си.

Роберт отваря вратата и влиза в салона намръщен.

— Разбирам, че слушаш боклуци, за да ме дразниш, но…

Аксел се усмихва и припява:

Take a look at the lawman, beating up the wrong guy. Oh man! Wonder if he’ll ever know: he’s in the best selling show…

Братята правят няколко танцови стъпки, приближават се до отворената витрина и надничат към бутилките.

— Заповядай — сухо казва Аксел.

— Искаш ли да видиш моя Щросер — да го спра ли за малко?

Аксел свива рамене, Роберт натиска бутона за пауза, звукът намалява и плавно затихва.

— Готов ли си вече?

— Стоях цяла нощ — отвръща Роберт с широка усмивка. — Сложих струните й тази сутрин.

И двамата млъкват. Преди много години майка им вярваше, че Аксел ще стане прочут цигулар. Самата Алис Рисен беше професионален музикант, бе свирила втора цигулка в дворцовата капела на стокхолмската опера в продължение на десет години и открито фаворизираше първородния си син.

Всичко рухна, когато Аксел учеше в Музикалната академия и стана един от тримата финалисти в конкурса за млади солисти „Юхан Фредрик Бервалд“ 25 25 Юхан Фредрик Бервалд (1787–1861) — шведски цигулар, диригент и композитор. — Бел.прев. , който води направо към световния елит.

След конкурса Аксел заряза музиката и започна да учи във Военната академия в Карлсборг. По-малкият му брат Роберт трябваше да заеме мястото на музиканта в семейството. Като повечето завършили Кралската музикална академия, Роберт никога не стана цигулар звезда. Въпреки това свиреше в камерен оркестър и преди всичко стана известен майстор на цигулки, затрупан с поръчки от целия свят.

— Покажи ми цигулката — казва Аксел след малко.

Роберт кимва и взима инструмента, изящество, лакирано в огненочервено, с основа от тигрово раиран клен.

Застава пред брат си и започва да свири игрива мелодия от пътешествието на Бела Барток из Унгария. Аксел винаги го е харесвал. Барток открито е критикувал нацизма и трябвало да напусне родината си. „Като композитор е мислител, който понякога успява да пресъздаде кратки мигове на щастие. Меланхолична народна музика сред останки от разруха“, мисли си Аксел, когато Роберт свършва.