Ларс Кеплер - Договорът „Паганини“

— Звучи доста добре — казва Аксел. — Но трябва да преместиш напред магаренцето, защото леко глъхне…

Лицето на брат му изведнъж помръква.

— Даниел Щросер каза… че иска такова звучене — обяснява кратко той. — Иска цигулката да звучи като една млада Биргит Нилсон 26 26 Прочута шведска сопрано певица. — Бел.прев. .

— Тогава без съмнение трябва да преместиш магаренцето — усмихва се Аксел.

— Не си много вещ, исках само…

— Иначе е направо фантастична — избързва да каже Аксел.

— Нали чуваш звука — сух и остър, и…

— Не казвам нищо лошо за него — продължава Аксел невъзмутимо. — Казвам само, че има нещо безжизнено, което…

— Безжизнено? На този инструмент ще свири познавач на Барток — продължава Роберт. — Говорим за Барток, а не за Боуи.

— Може би не съм чул добре — отстъпва Аксел.

Роберт отваря уста, за да отговори, но се спира, когато чува съпругата си Анет да чука на вратата.

Тя отваря и се усмихва, когато го вижда с инструмента.

— Пробвал си Щросеровата цигулка? — пита тя в очакване.

— Да — грубо отвръща Роберт. — Но Аксел не я харесва.

— Не е вярно — казва Аксел. — Сигурен съм, че клиентът ще остане повече от доволен. Това, за което говорих, е може би само в моя мозък, който…

— Не го слушай, та той не разбира нищо — прекъсва го Анет раздразнено.

Роберт иска да си върви, да прибере и съпругата си, не желае сцени, но тя продължава да говори на Аксел с писклив глас.

— Признай си, че си го измислил.

— Всичко е идеално, само магаренцето…

— А ти кога си свирил за последен път? Преди трийсет, четирийсет години? Тогава си бил просто дете. Мисля, че трябва да се извиниш.

— Престани — спира я Роберт.

— Кажи „извинявай“ — настоява тя.

— Добре, извинявай — казва Аксел и усеща, че се изчервява.

— Защото излъга — продължава тя. — Защото не можа да похвалиш Роберт за новата му цигулка така, както заслужава.

— Съжалявам за това.

Аксел отново пуска музиката си доста високо. Отначало звучи като дрънчене на две ненастроени китари с певец, опитващ се да намери тона със слаб глас: Goodbye love, goodbye love…

Анет мърмори, че на Аксел му липсва талант, Роберт я кара да спре и я дърпа навън от стаята. Аксел увеличава звука още повече и барабаните, и бас китарата придават точното звучене на динамичната музика: Didn’t know what time it was, the lights were low oh oh. I leaned back on my radio oh oh.

Аксел примижава и чувства, че очите му парят. Вече е много изморен. Понякога поспива половин час, понякога не спи и толкова, дори и когато Бевърли лежи до него. Тогава се завива с едно одеяло, сяда на остъклената веранда с поглед към красивите дървета в градината на зазоряване. Естествено, Аксел Рисен подозира на какво се дължи проблемът му. Притваря очи и мислено се връща в дните, променили живота му.

Пенелопе и Бьорн се споглеждат уморено и сериозно. През затворената врата чуват как Осиан Валенберг пее „Искате ли да видите една звезда“ като Зара Леандер, докато пренарежда мебелите.

— Можем да го победим — шепне Пенелопе.

— Може би.

— Трябва да се опитаме.

— А после, какво ще правим после? Трябва ли да го изтезаваме, за да получим пин кода?

— Мисля, че ще ни го даде, щом се промени съотношението на силите — казва Пенелопе.

— Но ако не го направи?

Тя залита от умора, приближава се до прозореца и започва да разхлабва куките. Ръцете й са наранени и слаби. Спира и ги разглежда на дневната светлина, вижда мръсотията под изпочупените нокти, пръстите, посивели от кал, целите в съсирена кръв от различни рани.

— Никой няма да ни се притече на помощ тук, трябва да продължим — казва тя. — Ако стигнем малко по-нагоре покрай брега, то…

Млъква и поглежда Бьорн, който се е свил на ръба на леглото в синьото кожено сако.

— Добре — казва той тихо. — Направи го.

— Няма да те оставя.

— Но аз не мога, Пени — оплаква се той, без да я поглежда. — Краката ми, не мога да тичам, може би мога да повървя само половин час, но раните, те все още кървят.

— Ще ти помагам.

— Може би няма други телефони на острова, нямаме никаква представа.

— Не възнамерявам да участвам в отвратителното му…

— Пени, трябва… трябва да говорим с полицията, нужен ни е телефонът му.

Осиан отваря вратата с широка усмивка. Облечен е в леопардово сако, увит с леопардова кърпа около бедрата. Пристъпва с галантни движения към огромния диван, за да покаже как се е издокарал. Завесите са спуснати, а мебелите преместени до стената, за да може да се движи свободно из стаята. Той се разхожда на светлината пред двата лампиона, спира и се обръща.