Ларс Кеплер - Договорът „Паганини“

— Медицинските ми сестри се превърнаха в кадърни хирурзи — каза тихо. — Съвсем сами извършват ампутации и по-леки операции.

Две слабички момчета, около тринайсетгодишни, бяха внесли голям кашон с превързочни материали и го наредиха внимателно до няколко други. Дойдоха при Джейн, получиха благодарностите й и молба да помогнат на жените, пристигнали току-що, които се нуждаеха от вода, за да промиват раните. Момчетата излязоха и скоро се върнаха с големи пластмасови бутилки.

— Бяха към арабската милиция — поясни Джейн, кимайки към момчетата. — Но сега всичко е в застой. Поради липса на боеприпаси и оръжия се установи някакъв баланс, хората не знаят какво да правят, мнозина започнаха да помагат. В мъжкото училище доста от младежите са от милицията.

Една жена на носилка бе простенала, Джейн се завтече към нея, погали я по лицето. Едва на петнайсет години, но беше в напреднала бременност и с ампутиран крак.

През целия ден Пенелопе бе работила редом с Джейн, не задаваше въпроси, не говореше за нищо, правеше всичко каквото й кажат, за да се използват максимално лекарските познания на Джейн и колкото може повече хора да получат помощ.

Един африканец на около трийсет с красиво лице и мускулести рамене се бе приближил до Джейн с малка бяла кутийка.

— Трийсет нови дози антибиотици — каза сияещ.

— Сигурни ли са?

Той кимна с усмивка.

— Браво.

— Тръгвам, за да попритисна малко Рос, говореше, че тази седмица ще получим апарати за кръвно.

— Това е Грей — представи го Джейн. — Всъщност е учител, но не бих се справила без него.

Пенелопе бе протегнала ръка и срещна игривия му поглед.

— Пенелопе Фернандес.

— Тарзан — представи се той с вяло ръкостискане.

— Искаше да го наричат Тарзан, когато дойде тук — смееше се Джейн.

— Тарзан и Джейн — засмя се и той. — Аз съм нейният Тарзан.

— Най-накрая се съгласих да се нарича Грейстоук — разказваше Джейн. — Но всички смятат, че е прекалено трудно за изговаряне, така че трябва да се задоволи с Грей.

Един камион бе надул клаксона пред палатката и тримата бяха изтичали навън. Червеникав прах се вдигаше около ръждясалото возило. В откритата каросерия лежаха седем ранени при престрелка мъже. Бяха пристигнали от запад, от едно село, където бе избухнала престрелка около един кладенец.

Остатъкът от деня бе посветен на спешни операции. Единият от мъжете бе починал. При друг ранен до Пенелопе се приближи Грей с бутилка с вода. Тя поклати отрицателно глава, но той й се усмихна и спокойно каза:

— Ще успееш да пийнеш.

Благодари, пи вода и му помогна да прехвърлят ранените мъже на носилка.

Късно вечерта Пенелопе и Джейн бяха седнали изтощени на верандата на една от жилищните бараки и вечеряха. Все още беше горещо. Говориха си малко и гледаха към пътя между постройките и палатките, към хората, приключващи домакинската работа, докато се стъмва.

С падането на мрака се бе възцарила зловеща тишина. Пенелопе чуваше прибиращите се хора, шума от тоалетните, виждаше промъкващите се сенки в тъмнината. Но скоро всичко утихна, дори и най-малките деца спряха да плачат.

— Всички още се страхуват да не би войниците на Джанджавид отново да ги нападнат — каза Джейн, събирайки чиниите.

Бяха влезли, заключили и залостили външната врата, и после заедно измиха чиниите. Казаха си лека нощ и Пенелопе се отправи към стаята за гости в дъното на коридора.

Два часа по-късно се бе събудила. Беше заспала облечена, лежала и се вслушвала във величествената нощ на Дарфур. Не можеше да определи от какво се е събудила. Сърцето й тъкмо се успокояваше, когато изведнъж чу вик. Стана, приближи се до малкия прозорец с решетка и погледна навън. Луната осветяваше улицата. Някъде се чуваше напрегнат разговор. Трима тийнейджъри се задаваха по средата на улицата. Без съмнение бяха от милицията на Джанджавид. Единият беше с револвер в ръка. Пенелопе чу да крещят нещо за убиване на роби. Възрастният африканец, който печал картофи на жарава и ги продавал за два пиастъра парчето, вече седял на одеялото си пред склада на ООН. Момчетата го приближили и заплюли. Хилавият вдигнал револвера и застрелял стареца право в лицето. Гърмът проечал странно между постройките. Момчетата крещели, взели няколко картофа, наръфали ги и изритали останалите в канавката до убития мъж.

Излезли на улицата, огледали се, посочили и продължили право към бараката, в която живеели Пенелопе и Джейн. Пенелопе помнеше как бе задържала дъха си, чувайки ги да шарят по верандата, да говорят възбудено и да блъскат по вратата.