Ларс Кеплер - Договорът „Паганини“

Бьорн протяга ръка, за да отведе Пенелопе надолу към водата. Изведнъж коленете му се подгъват от умора, той залита, подхлъзва се, опира се на някакъв камък и се изправя отново. Пенелопе с празен поглед се взира пред себе си, докато си събува обувките, завързва ги една за друга и ги провесва на врата си.

— Ела — шепне Бьорн. — Просто ще поплуваме, не се замисляй, направи го.

Пенелопе го моли да почака, не е сигурна дали ще успее, но той вече се е запътил към водата. Тя потреперва и поглежда към отсрещната страна на острова, далече в стокхолмския архипелаг.

Нагазва след него, усеща как студената вода прегръща прасците и бедрата й. Дъното е каменисто и хлъзгаво, бързо става все по-дълбоко. Не се колебае и се потапя след Бьорн.

С болки в ръцете и с натежали дрехи започва да плува към другия бряг. Бьорн вече е доста пред нея.

Изморително е, всяко загребване се чувства непосилно, мускулите се нуждаят от почивка.

Остров Шюмендьо лежи като ивица пясък пред тях. Пенелопе рита с изморените си крака, продължава да се бори и да не пада духом. Неочаквано първите слънчеви лъчи над дърветата я заслепяват и тя спира да плува. Не е спазъм, но ръцете са безсилни, просто се предават. Мокрите дрехи за секунди я завличат под повърхността, преди ръцете отново да й се подчинят. Уплашена е, когато подава глава и си поема въздух, тялото изпомпва адреналин, задъхана, изгубва посоката и вижда само вода около себе си. Отчаяна се изправя и се завърта, удържа се да не извика и най-сетне забелязва потапящата се глава на Бьорн на разстояние петдесетина метра. Пенелопе продължава да плува, но не знае дали ще й стигнат силите до отсрещния остров.

Обувките около врата й пречат да загребва, опитва се да се отърве от тях, но те се оплитат във верижката с кръстчето. Тънката верижка се скъсва и кръстчето изчезва във водата заедно с обувките.

Пенелопе усеща силните удари на сърцето си и вижда далеч отпред как Бьорн изпълзява на сушата. Вода пръска в очите й, той вече се е изправил на брега. Гледа назад към нея, вместо да се скрие. А преследвачът им точно сега може да се намира на северния бряг на Урньо и да претърсва района с бинокъл.

Движенията на Пенелопе се забавят и отслабват, тя усеща тежест и умора в краката, когато в мускулите се образува млечна киселина. Плува с усилие, последните метри й се струват непреодолими. В очите на Бьорн се чете уплаха, той нагазва във водата и се приближава към нея. Тя отново е на крачка да се откаже, но замахва веднъж, още веднъж и най-после усеща дъното под краката си. Бьорн хваща ръката й и я тегли към скалистия бряг.

— Трябва да се скрием — пръхти тя.

Той й помага да стигне до смърчовете, краката и стъпалата й са безчувствени, тя трепери от студ. Продължават навътре в гората и спират едва когато морето изчезва от погледа им. Изтощени, се свличат върху мъха и боровинковите храсти и се прегръщат, докато успокоят дишането си.

— Няма да издържим — хленчи тя.

— Ще си помагаме.

— Замръзвам, трябва да намерим сухи дрехи. — Пенелопе, тракайки със зъби, се притиска към настръхналите гърди на Бьорн.

Надигат се, тя се подпира на него и тръгват през гората със сковани крака. Мокрите маратонки на Бьорн издават стържещ звук при всяка стъпка. Босите крака на Пенелопе белеят на фона на черната земя. Спортните дрехи висят мокри и студени на тялото й. Смълчани се отправят на изток, далече от Урньо. След двайсет минути достигат другия бряг. Слънцето вече стои високо и блести ослепително на гладката повърхност на морето. Въздухът се стопля. Пенелопе се спира пред топка за тенис, търкулнала се във високата трева. Жълто-зелена, сякаш паднала от небето. Едва когато отново вдига поглед, вижда къщата. Почти скрита зад гъст жив люляков плет се кипри малка червена къщурка с красива веранда над водата. Пердетата на всички прозорци са спуснати, а в беседката има хамак без дюшече. Тревата е избуяла, а счупен клон от остаряло ябълково дърво лежи на пътеката от светлосиви павета.

— В къщата няма никого — шепне Пенелопе.

Промъкват се по-близо, като все още са нащрек дали няма да чуят кучешки лай или сърдити викове. Надничат в процепите между пердетата, продължават да обикалят и внимателно опипват външната врата. Заключена е и Пенелопе се оглежда наоколо.

— Трябва да влезем, имаме нужда от почивка — казва Бьорн. — Да счупим един прозорец.

До стената стои саксия с храстче с тънки бледозелени листа. Пенелопе усеща сладникавия аромат на лавандула, когато се навежда и взима камък от саксията. Камъкът е пластмасов, а от долната му страна има малък капак. Отваря го, изважда ключа и го връща обратно в саксията.