Ларс Кеплер - Договорът „Паганини“

— Срещнахме се с „Патриа“ и „Сааб Бофорс Динамикс“ — намесва се Юна. — Но никой не разпозна лицето.

Унилото лице на директора не издава никакви емоции. Юна си мисли дали не взима лекарства, за да се чувства спокоен и самоуверен. Има нещо безжизнено в погледа му, липса на връзка между изражение и чувство, създаващо впечатление за пълна отчужденост.

— Струва ви се важно — казва Салман и кръстосва крака.

— Да — отвръща Сага.

— Може ли да видя тази забележителна снимка? — пита той със спокойния си, безличен глас.

— Освен Палмкруна, идентифицирахме търговеца на оръжие Рафаел Гуиди — пояснява Юна. — И Агате ал Хайи, която е военен съветник на президента Ал Башир… но никой не разпозна четвъртия.

Юна изважда папката и подава найлоновия джоб със снимката. Сага посочва неясното лице в края на ложата. Юна вижда как будният й поглед се концентрира, за да улови всяко нервно потрепване, всяка тръпка на Салман, когато започне да лъже.

Директорът облизва устни, леко пребледнява, после се усмихва, почуква по снимката и казва:

— Та това съм аз!

— Вие?

— Да — смее се така, че детинските му предни зъби се оголват.

— Но…

— Срещнахме се във Франкфурт — продължава той с доволна усмивка. — Слушахме чудесен… Вече не си спомням какво свириха, Бетховен, струва ми се…

Юна се опитва да разбере това внезапно признание.

— Напълно ли сте сигурен?

— Да — отвръща Салман.

— Тогава загадката е решена — казва Сага с топлина в гласа, която по никакъв начин не разкрива разочарованието им.

— Може би трябва да потърся работа в разузнаването — шегува се Салман.

— За какво беше срещата? — пита Юна. — Уместен ли е подобен въпрос?

— Абсолютно — смее се Салман и гледа инспектора в очите, — снимката е направена през пролетта на 2008 година. Обсъждахме изпращане на боеприпаси в Судан. Агате ал Хайи преговаряше от името на правителството си. Районът се нуждаеше от стабилизиране след примирието през 2005 година. Преговорите бяха доста напреднали, но всичко се провали след случилото се през лятото на 2009 година. Бяхме потресени, нали разбирате… А след това, естествено, нямахме никакъв контакт със Судан.

Юна поглежда Сага защото няма и най-малка представа какво се е случило през лятото на 2009 година. Лицето й е напълно равнодушно и той решава да не пита.

— Колко срещи имахте? — продължава Юна.

— Само тази — отвръща Салман. — Затова на някого може да му се стори странно, че директорът на Инспектората за стратегически продукти е вдигнал чаша шампанско.

— Смятате ли? — пита Сага.

— Нямаше повод за празнуване… но може да е бил жаден — усмихва се Салман.

Пенелопе и Бьорн не знаят колко дълго се крият в дълбоката скална пукнатина. До втората нощ седяха превити в сянката под стъблото на съборен бор.

Повече не издържаха да бягат, телата им бяха повече изнурени и те се редуваха да спят и да стоят на пост.

В началото преследвачът предугаждаше всяка тяхна стъпка, но сега чувството от непосредственото му присъствие беше изчезнало, странно дълго остана недоловим. Проникващото усещане зад гърба, смразяващото чувство, че някой тича по петите ти, изчезна още щом се отклониха от пътя към населените места, когато направиха непредвидения избор да сменят посоката към гората, далече от хората и брега.

Пенелопе се съмнява, че е успяла да остави съобщение на телефонния секретар на майка си.

„Но все някой скоро трябва да открие яхтата на Бьорн“, мисли си тя. И тогава полицията ще започне издирване.

Трябва само да стоят скрити, така че преследвачът да не ги открие.

Заоблената скала е обрасла със зелен мъх, но в пукнатината камъните са голи и на няколко места се процежда бистра вода.

Облизаха я и се скриха отново в сянката. Денят беше горещ, седяха, без да помръдват, дишайки тежко, но към вечерта, когато жаркото слънце се скри зад дърветата, отново заспаха.

Мечти и неясни спомени се преплитат в съзнанието на Пенелопе. Чува Виула да свири „Грей, малка звездичке“ на мини цигулката си, на която с малки стикери е отбелязана позицията на пръстите, вижда я да се гримира с розови сенки пред огледалото.

Поема си дълбоко дъх, преди да се събуди.

Бьорн седи, обхванал с ръце коленете си, и трепери.

На разсъмване след третата нощ вече не издържат, толкова са гладни и отмалели, че напускат скривалището и тръгват нанякъде.

Почти сутрин е, когато стигат до брега. Червените лъчи на слънцето вече изглеждат като сияещи ивици по краищата на дългите облачни завеси. Водата блести и носи сутрешно спокойствие. Два неми лебеда се клатушкат на повърхността. Плъзгат се тихо с бавно загребващи крака.