Ларс Кеплер - Договорът „Паганини“

Легендарният илюстратор на приказки и художник Йон Бауер имал двама братя: Ялмар и Ернст. Най-малкият, Ернст, е прадядо на Сага. Все още си спомня как дядо й разказвал за баща си и мъката му, когато прочутият му по-голям брат Йон се удавил заедно със съпругата си Естер и малкия им син през една ноемврийска вечер в езерото Ветерн, само на стотина метра от пристанището в Хестхолмен.

Три поколения по-късно картините на Йон Бауер получили странно отражение в действителността. Сага напомня на всички блестящата принцеса Тувстар, застанала, без да се страхува, пред големия, мрачен трол.

Сага знае, че е кадърен комисар, макар че досега не е довела докрай собствено разследване. Свикнала е да й отнемат работата, свикнала е да я изхвърлят след седмици ангажимент, свикнала е да бъде прекалено защитена и пренебрегвана в акции.

Свикнала е, но това не означава, че й харесва.

Първо е завършила Полицейската академия с много добри резултати, после е получила специално образование по контратероризъм в Охранителна полиция, успяла е да стане комисар и да се посвети на разследващи и оперативни задачи. През цялото време се е квалифицирала и е тренирала физиката си. Бягаше ежедневно, тренираше със спаринг-партньор и участваше в мачове поне два пъти седмично, а всяка седмица тренираше стрелба със своя глок 21 и снайперовата пушка MSG-90A1.

Сага живееше със Стефан Юхансон, който свиреше на пиано в джазгрупата „Ред Боп Лейбъл“, издала седем компактдиска в „Ей Си Ти Мюзик“. Печелила бе и „Грами“ за меланхоличните импровизации в албума „Година без Есбьорн“. Щом се прибереше вкъщи от работа или тренировка, Сага се изтягаше на дивана, хапваше желирани бонбони и гледаше някой филм с изключен звук, докато Стефан свиреше на пианото с часове.

Сага излиза от залата и вижда противничката си, която я чака до бетонните колони.

— Исках само да ти благодаря за мача и да те поздравя — казва Светлана.

Сага се спира.

— И аз ти благодаря.

Светлана леко се изчервява:

— Дяволски си добра.

— И ти.

Светлана свежда поглед и се усмихва. Между подстриганите под прав ъгъл храсти около паркинга са нахвърляни боклуци.

— С влака ли си? — пита Сага.

— Да, трябва да тръгвам.

Светлана вдига сака си, но пак се спира, явно иска да каже още нещо, но се запъва.

— Сага… Извинявай заради гаджето ми — продумва най-накрая. — Не знам дали чу, че крещеше разни неща. Във всеки случай за последен път идва с мен.

Смутена, Светлана се готви да си тръгва.

— Чакай — казва Сага. — Мога да те закарам до гарата, ако искаш.

Пенелопе тича напреки нагоре по склона, хлъзга се по камъните, пропада надолу, подпира се с ръка, удря рамото и гърба си, съпротивлява се и пъхти. Болка пронизва китката й. Задъхва се, кашля и поглежда назад, надолу сред дърветата, в мрака между стволовете, страхувайки се, че отново ще зърне преследвача.

Бьорн се приближава към нея, пот се стича по лицето му, очите му са кървясали и уплашени. Промърморва нещо и й помага да стане.

— Не можем да спираме — шепне той.

Вече не знаят къде е преследвачът — дали е наблизо, или е изгубил следата. Само преди броени часове лежаха на пода в една кухня, докато той надничаше през прозореца.

Сега бягат нагоре, промъкват се през смърчовия гъсталак, усещат топлата миризма на иглите и продължават напред, хванати за ръце.

Съчките пращят и Бьорн хленчи от страх, прави крачка встрани и един клон го удря по лицето.

— Не знам още колко ще издържа.

— Не мисли за това — казва Пенелопе.

Продължават да вървят още малко. Краката и коленете ги болят. Спускат се надолу към канавката през гъсти издънки и шумолящи листа, нагазват сред бурени и излизат на някакъв черен път. Бьорн се оглежда, шепне й да се приближи и те побягват на юг към заселената част на Шиннардал. Сигурно не е далече. Накуцвайки, тя хуква след него. Ивица груб чакъл с поникнали тук-таме стръкчета трева се стеле между гладките следи от гуми. Пътят завива покрай брезова горичка. Бягат един до друг и, щом заобикалят белите стволове, изведнъж съглеждат двама души. Двайсетгодишно момиче в къса рокля за тенис и младеж с червен мотоциклет. Пенелопе дърпа ципа на анцуга си и се опитва да приглуши дишането, като си поема дъх през носа.

— Здравейте — казва тя.

Те вдигат очи към нея и тя долавя учудването в погледите им. И двамата с Бьорн са окървавени и мръсни.

— Случи ни се нещастие — опитва се да обясни набързо, задъхвайки се. — Трябва ни телефон.