Ларс Кеплер - Договорът „Паганини“

Аксел отива в библиотеката, сяда на фотьойла за четене, притваря натежалите си клепачи и започва да мисли за смъртта на Карл Палмкруна, за която бе съобщено в сутрешния „Дагенс нюхетер“. Трудно можеше да се разбере какво се е случило, но нещо в текста намекваше, че случилото се е неочаквано. Ако беше болен, щеше да се разчуе. Аксел си мисли за многобройните им срещи през годините. И двамата бяха ангажирани като експерти в изготвянето на законопроект, довел до решението на Парламента да слее Инспектората по военна продукция и стратегическия контрол на износа на Министерския съвет в една служба: Инспекторат за стратегически продукти.

А сега Палмкруна е мъртъв. Аксел вижда пред себе си слабия блед мъж, високо подстриган по военному, потънал в самота.

Изведнъж го обзема безпокойство. В стаята е прекалено тихо. Става и поглежда навън, ослушва се.

— Бевърли? — извиква тихо. — Бевърли?

Тя не отговаря. Бързо прекосява стаята и излиза в коридора да си вземе сакото и да потърси момичето, когато неочаквано я чува да си тананика. Задава се от кухнята, стъпвайки боса по килимите. Учудва се, като вижда разтревоженото му лице.

— Аксел — казва тя със звънлив глас. — Какво има?

— Просто се притесних да не си излязла — промърморва той.

— В опасния свят — усмихва се тя.

— Казвам само, че не можеш да се доверяваш на всички хора.

— Аз не се доверявам, аз ги гледам, гледам светлината — обяснява тя. — Ако те са в нейната прегръдка, знам, че са добри.

Аксел не знае какво да отговори, казва само, че й е купил чипс и голяма бутилка фанта.

Тя изглежда изобщо не го чува. Опитва се да разбере по лицето й дали е неспокойна, депресирана или се затваря в себе си.

— Все още ли мислиш да се оженим? — пита тя.

— Да — излъгва той.

— Само че цветята ме карат да си спомням за погребението на мама и лицето на татко, когато…

— Не е нужно да има цветя — казва той.

— Все пак харесвам момината сълза.

— Аз също — прошепва той.

Тя се изчервява доволна и той чува как се преструва, че се прозява заради него.

— Спи ми се — казва тя и излиза от стаята. — А на теб?

— Не — отговаря Аксел на себе си, но става и тръгва след нея.

Прекосява стаята със силното усещане, че части от собственото му тяло се опитват да го възпрат. Чувства се тромав и странно бавен, когато я следва по коридора, по мраморния под и нагоре по стълбите, през две просторни зали в онзи кът, където обикновено се оттегля вечер. Момичето е слабичко и ниско, едва стига до гърдите му. Косата й е набола, след като я бе обръснала миналата седмица. Прегръща го бързо и той долавя мириса на карамел в устата й.

Преди десет месеца Аксел Рисен срещна Бевърли Андершон за първи път. Всичко се дължеше на сериозните му проблеми със съня. След една случка преди повече от трийсет години заспиваше трудно. Помагаха му само хапчета за сън, изкуствен сън без сънища, може би без истинска почивка.

Но сън.

Трябваше непрекъснато да увеличава дозата. Хапчетата създаваха сънотворен шум, който заглушаваше мислите. Харесваше ги и ги смесваше със скъпо отлежало уиски. Но след прекалена употреба повече от двайсет години, брат му го бе открил в антрето в безсъзнание и с бликнала от двете ноздри кръв.

В Каролинската болница констатираха цироза на черния дроб.

Хроничното увреждане на клетките бе толкова напреднало, че го поставиха на опашка за трансплантация веднага след задължителния контролен период. Но поради нулевата му кръвна група и необичайно редкия тип тъкан, броят на възможните донори намаля катастрофално.

По-малкият му брат можеше да дари част от черния си дроб, ако нямаше сериозна аритмия и сърцето му можеше да не издържи тежката операция.

Надеждата за донор бе почти равна на нула, но ако Аксел се въздържаше от алкохола и приспивателните, нямаше да умре. И заедно с постоянна доза конакион, индерал и спиронолактон черният дроб щеше да функционира, така че той да води нормален живот.

Но сънят му изчезна, спеше не повече от час-два на нощ. Приеха го в специализирана клиника в Гьотеборг, направиха му полисомнография и поставиха диагноза на инсомнията му. Но тъй като приемането на лекарства бе изключено, можеше само да бъде посъветван за различни техники на заспиване, медитация, подлагане на хипноза и самовнушение, но нищо не помагаше.

Четири месеца след чернодробния колапс имаше буден период от девет денонощия и получи нещо като психичен срив.