Ларс Кеплер - Договорът „Паганини“

Копривни пеперуди пърхат над лободата и хвоща в канавката.

— Ето — казва младежът, изважда телефона си и го подава на Пенелопе.

— Благодаря — отвръща Бьорн и вперва поглед в пътя и гората.

— Какво ви се е случило? — пита младежът.

Пенелопе не знае какво да отговори, преглъща, сълзи бликват от очите й по мръсните й бузи.

— Нещастие — отговаря Бьорн.

— Лицето й ми е познато — обръща се девойката в роклята за тенис към гаджето си. — Мамка му, тя е онази от телевизията.

— Коя?

— Която говореше глупости за шведския експорт.

Пенелопе се опитва да й се усмихне, докато избира номера на майка си. Ръцете й треперят, бърка бутоните, прекъсва и започва отново. Момичето шепне нещо на ухото на младежа.

В гората се чува шум и на Пенелопе изведнъж й се струва, че вижда някого между дърветата. Преди да разбере, че й се е привидяло, й минава мисълта, че преследвачът ще ги открие, че ги е проследил от къщата. Ръката й трепери толкова силно, че се страхува да не изпусне телефона, когато го вдига към ухото си.

— Мога ли да те попитам нещо? — обръща се момичето към Пенелопе с раздразнение. — Смяташ ли, че тези, които бачкат здравата, може би шейсет часа седмично, трябва да плащат за онези, които не желаят да работят, които само седят пред телевизора?

Пенелопе не разбира какво иска да каже младата жена, защо се гневи, не успява да се съсредоточи върху въпроса й, не може да разбере връзката. Мислите й препускат, погледът й шари между дърветата и в това време чува телефонния сигнал — далечен и пращящ.

— Нима не трябва да ти плащат, след като работиш? — пита непознатата разярена.

Пенелопе поглежда Бьорн, надява се да й помогне, да каже нещо на момичето, което да я успокои. Въздиша, когато чува телефонния секретар с гласа на майка си:

Звъните на Клаудия — не мога да отговоря веднага, но ако оставите съобщение, ще ви се обадя възможно най-бързо…

Сълзите се стичат по бузите й, коленете се огъват, чувства се ужасно изморена. Вдига ръка, за да покаже на момичето, че не може да й отговори.

— Купили сме телефоните си с парите, които сме спечелили — не спира девойката. — Спечели и ти и си купи телефон…

Нещо пращи, връзката е лоша и става все по-лоша, прекъсва, Пенелопе мълчи и не знае дали разговорът продължава, когато започва да говори:

— Мамо, нуждая се от помощ, преследват ме…

Момичето изведнъж побеснява, издърпва телефона от ръцете й и го подава на младежа.

— Намери си работа — казва той.

Пенелопе потреперва, гледа объркано как момичето сяда на мотоциклета зад младежа, обгръщайки го с ръце.

— Моля ви — умолява Пенелопе. — Наистина трябва да…

Гласът й заглъхва със запалването на мотора, задната гума форсира и разравя чакъла, преди да отпрашат. Бьорн крещи да почакат. Затичват се подире им, но моторът изчезва към Шиннардал.

— Бьорн — казва Пенелопе и спира.

— Бягай — вика той.

Останала без дъх, тя обръща поглед назад към пътя и мисли, че правят грешка. Бьорн спира, тежко дишайки, подпира се на бедрото си за миг и отново тръгва.

— Почакай, той чете мислите ни — казва тя сериозно. — Трябва да постъпим другояче.

Бьорн забавя ход, обръща се и я поглежда, но продължава да върви заднешком.

— Трябва да намерим помощ — казва той.

— Не сега.

Бьорн се връща при нея и я хваща за раменете.

— Пени, може би има само десет минути до най-близката къща, ще се справиш, аз ще ти помогна…

— Трябва да се върнем обратно в гората — прекъсва го тя. — Знам, че съм права.

Сваля лентата си за коса и я хвърля на пътя, после се обръща и тръгва към гората, в посока, обратна на селището.

Бьорн поема след Пенелопе, прекрачва канавката и продължава да върви между дърветата. Тя чува стъпките му след себе си. Настига я и я хваща за ръка.

Бягат един до друг, не твърде бързо, но с всяка минута се отдалечават от пътя, от хората и помощта.

Пътят им внезапно се прекъсва от широка около четирийсет метра река. Задъхани, нагазват в дълбоката до бедрата вода, стигат до отсрещния бряг и продължават да тичат през гората с подгизнали обувки.

След десетина минути Пенелопе отново се забавя. Спира, поема си дъх, вдига поглед и се оглежда. За първи път не усеща смразяващото присъствие на преследвача им.

— Когато бяхме в къщата — казва Бьорн, — защо се провикна да влезе?

— Защото иначе просто щеше да отвори вратата и да влезе, а това бе най-неочакваното за него.

— Но…

— През цялото време се намира една крачка напред — продължава тя. — Ние се уплашихме, а той знае как се държат уплашените хора.