Ларс Кеплер - Договорът „Паганини“

— Не го канят да влезе — добавя Бьорн и уморена усмивка се появява на лицето му.

— Затова и не можехме да продължим към Шиннардал. Трябва постоянно да променяме посоката, да навлизаме все по-навътре в гората.

— Да.

Тя гледа изтощеното му лице, бледите изпръхнали устни.

— Мисля, че трябва да продължим по този начин, за да се спасим. Да мислим различно. Смятам, че вместо да се опитваме да се измъкнем от острова на сушата, трябва да навлезем все по-навътре в архипелага, далече от континенталната част.

— Никой не би постъпил така.

— Имаш ли още сили? — тихо пита тя.

Той кимва и те побягват все по-навътре, отдалечавайки се от пътища, къщи и хора.

Аксел Рисен бавно откопчава копчетата на твърдите ръкавели на ризата си. Слага ги в бронзовата купа на скрина. Наследство са от дядо му: адмирал Рисен. Но украсата е цивилна: орден, състоящ се от две кръстосани палмови листа.

Оглежда се в огледалото до вратата на гардероба. Разхлабва вратовръзката си и сяда на ръба на леглото в другия край на стаята. Нещо шуми в радиатора и му се струва, че през стените долавя откъслечни звуци от мелодия.

Музиката идва от съседния апартамент на по-малкия му брат. „Самотна цигулка“, мисли си той и свърза частите във фантазията си. В съзнанието си чува Соната №1 за цигулка от Бах в сол минор, въведението, адажиото, но далеч по-плавно от общоприетото. Аксел не чува само тоновете, които трябва да чуе, а се наслаждава и на всеки извисяващ се обертон и случаен удар по ръба на цигулката.

Пръстите му треперят с промяната на темпото, ръцете му жадуват да докоснат инструмента. Толкова отдавна не се е случвало пръстите му да тръпнат заедно с музиката, да шарят по струните нагоре по грифа.

Мелодията в главата му утихва с иззвъняването на телефона. Става от леглото и разтърква очи. Толкова е уморен, почти не е спал последната седмица.

От номера проличава, че го търси някой от Кабинета на правителството. Прокашля се, преди да отговори със спокоен глас:

— Аксел Рисен.

— Казвам се Йорген Грюнлихт и съм председател на правителствената работна група по външна политика, както сигурно знаеш.

— Добър вечер.

— Съжалявам, че се обаждам в такъв късен час.

— Бях буден.

— Предполагах — добавя Йорген Грюнлихт и изчаква, преди да продължи. — Току-що приключи извънредната среща на ръководството, на която взехме решение да се опитаме да те привлечем за поста генерален директор на Инспектората за стратегически продукти.

— Разбирам.

Телефонът млъква за миг. После Грюнлихт бързо казва:

— Предполагам, че знаеш за случилото се с Карл Палмкруна.

— Само от вестника.

Председателят добавя нещо, което Аксел не може да разбере, преди другият да продължи на висок глас.

— Запознат си с дейността ни и теоретично би могъл, ако приемеш предложението ни, да навлезеш доста бързо.

— Трябва да приключа със задачите си за ООН — отговаря Аксел.

— Това проблем ли е? — пита председателят неспокойно.

— Не.

— Прегледай условията, но… всичко подлежи на обсъждане — пояснява Грюнлихт. — Както разбираш, имаме голямо желание да те посрещнем в екипа, безсмислено е да го превръщаме в тайна.

— Нека си помисля.

— Какво ще кажеш за среща утре сутрин?

— Нещо спешно?

— Винаги се бавим колкото е нужно — отвръща Грюнлихт. — Но, разбира се, с оглед на случилото се… Министърът на търговията ни напомни за едно начинание, проточило се вече доста време.

— За какво става дума?

— Нищо особено… касае се за разрешително за износ. Предварителното становище беше положително, Съветът по контрол на износа си свърши работата, дискусиите са приключили, но Палмкруна не успя да го подпише.

— А трябвало ли е? — пита Аксел.

— Само генералният директор може да одобри износ на средства за отбрана и продукти с двойно предназначение — пояснява Йорген Грюнлихт.

— Но и правителството одобрява определени сделки, нали?

— Ако генералният директор на Инспектората за стратегически продукти вземе решение да предаде досието на правителството.

— Разбирам.

Единайсет години Аксел Рисен работи като инспектор на военна продукция в старата система, за Министерство на външните работи, преди да му гласуват доверие в органа на ООН — Служба по въпросите на разоръжаването. Понастоящем е старши консултант в Отдела за анализ и оценка. Само на петдесет и една години е, прошарената му коса е все още гъста. Чертите му са правилни и приятни. Почернял е след почивката в Кейптаун, където с наета платноходка бе обикалял самичък зашеметяващия, стръмен бряг.