Ларс Кеплер - Договорът „Паганини“

— Вечеря. — Не е твърде словоохотлив.

Тръгват заедно през някакво спа отделение. Зелени вани са пълни с празни бутилки и кутии от бира. Опаковани хавлии са подредени по елегантните рафтове от бял мрамор, закрепени на стените. Зад стени от матирано стъкло се очертава нещо като фитнес. Двойна врата от матиран метал безшумно се отваря встрани, когато прекосяват мястото за релаксация с бежов мокет, мебели за сядане и ниска, но масивна маса от шлифован варовик. Осветлението е странно приглушено, с пълзящи сенки и светли петна върху стените и пода. Аксел вдига поглед и вижда, че се намират под големия басейн на яхтата. Дъното му е от стъкло и над отломките и изхвърлените мебели се вижда бледото небе.

Рафаел Гуиди е седнал на диван, облечен в предишния анцуг и бяла тениска, опъната на корема му. Потупва с ръка мястото до себе си, Аксел се приближава и сяда. Двамата бодигардове стоят зад Рафаел като две сенки. Никой не вижда нищо. Телефонът на Рафаел Гуиди иззвънява, той отговаря и започва дълъг разговор.

След малко мъжът, облечен в бяло, се връща с количка за сервиране. Мълчаливо сервира на ниската варовикова маса чинии и чаши, голям поднос с препечени хамбургери, хляб и пържени картофи, бутилка кетчуп и голяма, пластмасова бутилка пепси-кола.

Рафаел, без да вдига поглед, продължава телефонния разговор. С равнодушен глас обсъжда куп детайли около темпове на производство и логистика.

Никой не продумва, всички чакат търпеливо.

След петнайсет минути разговорът приключва и Гуиди вдига поглед към Аксел. После заговаря със същото безгрижно спокойствие.

— Може би желаеш чаша вино — предлага той. — Новият черен дроб може да пристигне след два дни.

— Прочетох информацията за донора многократно — казва Аксел. — Чудесно. Впечатлен съм, всичко съвпада…

— Интересна е темата за човешките желания — разсъждава Рафаел. — Какво желае човек повече от всичко? Аз бих искал жена ми да е жива, да бъдем заедно.

— Разбирам.

— Но за мен желанията са неразделна част от тяхната противоположност — обяснява домакинът.

Взима си хамбургер и пържени картофи и подава подноса на Аксел.

— Благодаря.

— Желанията в едното блюдо на везната уравновесяват кошмара в другото — продължава Рафаел.

— Кошмара?

— Имам предвид, че… сме изтъкани от редица противоречия: желания, които никога няма да се сбъднат, и кошмари, които никога няма да станат реалност.

— Може би — отвръща Аксел и отхапва от хамбургера.

— Желанието ти да върнеш обратно съня си може да бъде изпълнено, но как… Чудя се как си представяш другото блюдо, как изглежда най-ужасният ти кошмар?

— Всъщност не знам — усмихва се Аксел.

— От какво се страхуваш? — пита Рафаел и посолява картофите.

— От болест, смърт… и силна болка.

— Естествено, болка, съгласен съм — казва Рафаел. — Но за мен всичко е свързано, започнах да го осъзнавам със сина ми. Скоро ще порасне и започвам да се страхувам, че ще ми обърне гръб, че ще се отдалечи от мен.

— Самотата?

— Да, струва ми се — потвърждава Рафаел. — Пълната самота е навярно моят кошмар.

— Аз съм вече сам — усмихва се Аксел. — Най-лошото вече ми се е случило.

— Не говори така — възразява бизнесменът.

— Не, не искам да го изживея втори път…

— Какво имаш предвид?

— Забрави, не искам да говоря за това.

— Да причиниш още едно самоубийство на момиче — бавно продължава Рафаел и поставя нещо на масата.

— Да.

— Кой би сложил край на живота си?

— Бевърли — шепне Аксел. — И вижда, че пред него на масата е оставена снимка, обърната с образа надолу.

Аксел, без да иска, протяга ръка. Пръстите му треперят, когато обръща снимката. Едва си поема дъх. Поглежда го учуденото лице на Бевърли, осветено от светкавица. Вторачва се в снимката и се опитва да разбере.

Досеща се, че това е предупреждение, снимана е преди няколко дни в дома му, в кухнята, когато пробваше цигулката и после бе влязла да търси ваза за букета от глухарчета.

След два часа на борда на патрулния кораб на финландския флот Юна за първи път вижда луксозната яхта на Рафаел Гуиди, която елегантно се плъзга на хоризонта. Огряна от слънцето, прилича на блестящ кристален платноход.

Командирът Паси Ранико застава до него, кимва към внушителния плавателен съд.

— Колко трябва да се приближим? — пита намръщен той.

Юна му хвърля смразяващо сив искрящ поглед.

— Толкова, че да виждаме какво се случва на борда — отвръща той спокойно. — Нужно ми е…