Ларс Кеплер - Договорът „Паганини“

Хеликоптерът първо се извисява съвсем плавно право нагоре. После се насочва напред и набира скорост.

Стомахът на Аксел се бунтува, когато прелитат над оградата, високо над дърветата и завиват толкова остро наляво, че му се струва, сякаш ще се преобърнат.

Бързо летят над зелени поля, над пътища и къщи с блестящи ламаринени покриви.

Хеликоптерът бучи и перките проблясват пред прозореца.

Сушата свършва, започва вълнисто, оловносиво море.

Аксел се опитва за пореден път да проумее какво му се случва: Започна с разговор по телефона с Рафаел Гуиди, който се намираше на яхтата си във Финския залив, готвейки се да отплава през Балтийско море за Латвия. Не бяха минали и две минути откакто бе обяснил на Рафаел, че няма да подпише разрешението за износ, когато двама мъже нахълтаха в дома му и опряха електрошокова палка във врата му.

През цялото време се отнасяха към него с внимание и се грижеха да е легнал добре.

След половин час спряха и го понесоха към другата кола.

Приблизително час по-късно го оставиха сам да премине асфалтираната писта с петна от гориво и да се качи в хеликоптера.

Монотонното море изчезва бързо под тях. Небето му се струва неподвижно, облачно и влажно бяло. Летят на петдесет метра с висока скорост. Пилотът поддържа радиовръзка с някого, но не се чува какво говори.

Аксел задрямва за миг и загубва представа откога се намира в хеликоптера, когато съглежда великолепна луксозна яхта във вълнистото море. Гигантска бяла лодка със светлосин басейн и няколко палуби.

Приближават се странично. Аксел се навежда напред, за да може да разгледа яхтата. Най-невероятното возило, което някога бе виждал. Елегантно и заострено като пламък, бяло като глазура. Със сигурност по-дълго от сто метра, с капитански мостик, извисяващ се два етажа над кърмата.

Снижават се с бръмчене към кръговете на хеликоптерната площадка на предната палуба. Перките променят посоката на вълните, образувани от яхтата, успокояват ги и ги отблъскват надалеч.

Кацането почти не се усеща, хеликоптерът кръжи, бавно се приближава към повърхността и каца на платформата с леко полюшване. Изчакват да спре роторът. Пилотът остава в кокпита, докато другият превежда Аксел Рисен през плочата с нарисуваните кръгове. Привеждат се от вятъра, докато минат през стъклена врата. Звукът от хеликоптера изчезва почти веднага зад стъклото. Помещението, в което се озовават, прилича на елегантна чакалня със седалки, масичка и тъмен телевизор. Мъж, облечен в бяло, ги посреща с добре дошли и поканва Аксел с жест да седне.

— Нещо за пиене? — пита облеченият в бяло мъж.

— Вода, благодаря — отвръща Аксел.

— Газирана или не?

Преди Аксел да успее да отговори, друг мъж минава през вратата.

Прилича на този, който седеше до пилота на хеликоптера. И двамата са високи и яки, със странно еднакви тела и синхронизирани движения. Новодошлият е с много светла коса, почти бели вежди и нос, претърпял счупване. Първият е прошарен и носи очила с рогова рамка. Мълчаливо отвеждат Аксел към каютите под палубата.

Луксозната яхта му се струва необичайно пуста. Успява да забележи, че басейнът е празен, може би не е пълнен от години. На дъното има счупени мебели, диван без възглавници и няколко изхвърлени стола за бюро.

Прави му впечатление, че красивите ратанови мебели на малък подиум са в окаяно състояние. Изящните плетеници са прокъсани, клечки стърчат от фотьойлите и масата.

Колкото по-навътре навлиза в яхтата, толкова повече му заприличва на празна, изоставена черупка. Стъпките му отекват върху надрасканите мраморни подове на празните коридори. Минават през двойна врата с надпис на италиански „Трапезария“, издълбан в тъмното дърво.

Столовата е огромна. През панорамния прозорец не се вижда нищо друго, освен море. Широка стълба с червен килим води към следващия етаж. От тавана висят кристални полилеи. Пространството е предназначено за големи празненства, но на масата стоят копирна машина, два компютъра и множество папки с документи.

Навътре, до по-малка маса, седи нисък мъж. Косата му тук-там е посивяла, в средата на главата му блести голямо плешиво петно. Аксел веднага разпознава търговеца на оръжие Рафаел Гуиди. Облечен е в светлосин провиснал анцуг с цифрата седем на гърдите и на гърба. Обут е с бели маратонки, без чорапи.

— Добре дошъл — казва той на английски.

Телефонът иззвънява в джоба му, Рафаел Гуиди го изважда, поглежда номера, но не отговаря. Почти веднага се чува следващо позвъняване, на което той отговаря кратко на италиански и после се обръща към Аксел Рисен. Прави жест към панорамния прозорец, към тъмната, нестихваща морска шир.