Ларс Кеплер - Договорът „Паганини“

— Не съм дошъл доброволно — започва Аксел.

— Съжалявам, но няма време за това…

— И какво искаш?

— Искам да спечеля лоялността ти — лаконичен е Рафаел.

Двамата бодигардове се подсмихват, след което стават напълно сериозни. Рафаел отпива от жълтата си витаминозна напитка и беззвучно се оригва.

— Лоялността е единственото, което има значение — тихо добавя той и поглежда Аксел право в очите. — Преди малко твърдеше, че не би искал да имаш нищо от това, което имам аз, но…

— Вярно е.

— Но аз мисля, че имам добро предложение — продължава Рафаел и прави отегчена гримаса, която би трябвало да напомня за усмивка. — Зная, че за да получа лоялността ти, трябва да ти предложа нещо, което наистина искаш да имаш, може би дори това, което желаеш по-силно от всичко.

Аксел поклаща глава:

— Дори аз самият не знам какво желая по-силно от всичко.

— Мисля, че знаеш — казва Рафаел. — Искаш отново да можеш да спиш, да спиш по цели нощи…

— Как разбра…?

Погледът на Рафаел е студен и нетърпелив.

— Тогава със сигурност знаеш, че вече съм изпробвал всички възможности — признава Аксел.

Събеседникът му махва с безразличие:

— Ще получиш нов черен дроб.

— Вече чакам реда си — отвръща Аксел с пресилена усмивка. — Но увреждането е причинено от мен самия, тъканта ми е толкова рядък вид, че по принцип няма донори…

— Аз имам черен дроб за теб, Аксел Рисен — казва Рафаел строго.

Настъпва тишина, Аксел чувства как лицето му пламва, как горят ушите му.

— И в замяна? — пита Аксел и преглъща с усилие. — Искаш да подпиша разрешението за износ за Кения.

— Да, искам да сключим договор „Паганини“ — отвръща Рафаел.

— Какво…

— Нямаме бърза работа, можеш да си помислиш, това е труден избор, трябва да прегледаш точните данни на донора и всичко друго.

Мислите кръжат със светкавична скорост в главата на Аксел.

Казва си, че ще подпише разрешението за износ и ако получи черен дроб, по-късно ще свидетелства срещу Рафаел Гуиди. Ще получи закрила, знае го, дори може да го накарат да смени самоличността си, но ще може да спи.

— Няма ли да хапнем? Гладен съм, а ти? — пита Рафаел.

— Може би…

— Но преди да го сторим, искам да се обадиш на секретарката си в Инспектората и да й кажеш, че си тук.

Сага е допряла телефона до ухото си, когато спира в коридора до голям пластмасов контейнер за рециклиране на хартия. Взира се разсеяно в крилата на паднала на пода пеперуда, подскачащи на течението от вентилацията.

— Няма ли с какво друго до се занимавате в Стокхолм? — пита мъж на силен готландски диалект, когато я свързват с полицията в Сьодертелие.

— Става дума за Понтус Салман — пояснява тя тревожно.

— Да, но той вече тръгна — отговаря доволен полицаят.

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш? — повишава глас тя.

— Всъщност говорих само с Гунила Сомер, психоложката, която го придружи до спешното отделение на психиатрията.

— И?

— Тя беше на мнение, че заплахата му за самоубийство не е била сериозна, пусна го да си отиде, местата в болниците не са безплатни…

— Обявете го за издирване — бързо нарежда Сага.

— По каква причина? За половинчат опит за самоубийство?

— Погрижете се само да го заловите — казва Сага и затваря.

Тръгва към асансьорите, когато Йоран Стуне се изправя пред нея и я спира с разперени ръце.

— Искаш да разпиташ Понтус Салман, нали? — опитва се той да я подразни.

— Да — лаконична е тя и понечва да тръгне, но той й запречва пътя.

— Трябва само да позавъртиш задник и да разтръскаш къдрици и си повишена или…

— Мърдай — разярена казва Сага, червени петна плъзват по челото й.

— Окей, извинявай, че исках да ти помогна — обидено промърморва Йоран Стуне. — Но току-що изпратихме четири коли към дома на Понтус Салман в Лидингьо…

— Какво се е случило? — бърза да попита Сага.

— Съседите са алармирали полицията — подсмихва се той. — Сигурно са чули малко пук-пук и крясъци.

Сага го избутва настрани и се затичва.

— Благодаря много, Йоран — провиква се той след нея. — Ти си просто върхът, Йоран!

Докато кара към Лидингьо, тя се опитва да не разсъждава какво е могло да се случи, но мислите й през цялото време се смесват с гласа на мъжа от записа, който, плачейки, разказва за дъщеря си.

Казва си, че вечерта я чака дълга тренировка и ранно лягане.

Не може да стигне до „Роскулсвеген“, улицата гъмжи от хора и се налага да паркира далеч от къщата на Салман. Любопитни и журналисти се блъскат край бяло-синята преградна лента и се опитват да надникнат в сградата. Сага, извинявайки се, се придвижва напред. Синята светлина на аварийните автомобили пулсира сред зелените дървета. Колегата Магдалена Ронандер се навежда към тъмнокафявата тухлена стена и повръща. Колата на Понтус Салман е паркирана на гаражната алея. Бяло беемве с липсващ шибидах. Малки, окървавени стъкълца са пръснати в кабината и около колата по алеята. През окъпания в кръв страничен прозорец се вижда тяло.