Ларс Кеплер - Договорът „Паганини“

В този момент нещо внезапно го пробожда в слепоочията. Опира се на парапета и се опитва да диша бавно.

— Какво има? — пита Паси Ранико през смях. — Да не страдаш от морска болест?

— Няма нищо — отвръща Юна.

Болката отново го връхлита, държи го здраво, но той успява да остане на крака по време на целия пристъп. Знае, че е изключено да пие лекарството си сега, то ще го разконцентрира и изтощи.

Полъхът на вятъра охлажда капките пот по челото му. Сеща се за погледа на Диса, сериозното й прозрачно лице. Слънцето проблясва по гладката водна повърхност и в съзнанието му внезапно изплува булчинската корона. Блести, изложена в Северния музей, с нежен ореол от светлина над сплетените върхове. Усеща аромата на диви цветя и на църква, украсена със зеленина за лятна сватба, сърцето му бие толкова силно, че отначало не разбира, че капитанът говори на него.

— Какво искаш да кажеш?

Юна поглежда объркано финландеца до себе си, а след това голямата бяла яхта.

Аксел не може да хапне нито хапка повече. Погледът му не спира да търси снимката на Бевърли.

Рафаел топи картофите в малка локвичка кетчуп в края на чинията.

Аксел изведнъж забелязва младеж, застанал на вратата и устремил поглед в тях. Изглежда изморен и угрижен. Държи мобилен телефон в ръка.

— Петер — извиква Рафаел. — Влез.

— Не искам — казва младият мъж със слаб глас.

— Не беше покана — усмихва се Рафаел раздразнено.

Момчето се приближава и срамежливо поздравява Аксел Рисен.

— Това е синът ми — пояснява бизнесменът, като че става дума за обикновена покана за вечеря.

— Здравей — любезно отговаря Аксел.

Мъжът, който седеше до пилота в хеликоптера, е застанал на бара и хвърля фъстъци на щастливо и рунтаво куче. Сивата му коса е с цвят на метал, а очилата му блестят в бяло.

— Не понася фъстъци — протестира Петер вяло.

— Нали може след вечеря да донесеш цигулката? — пита Рафаел с ненадейна умора в гласа. — Гостът ни се интересува от музика.

Петер кимва, блед и изпотен, кръговете около очите му са почти виолетови.

Аксел прави опит да се усмихне.

— Каква е цигулката ти?

Младежът свива рамене.

— Прекалено хубава е за мен: „Амати“. Мама беше музикантка. Това е нейната „Амати“.

— „Амати“?

— Кой е, всъщност, по-добрият инструмент? — пита Рафаел. — „Амати“ или „Страдивариус“?

— Зависи кой свири на него — отговаря Аксел.

— Ти си от Швеция — казва Рафаел. — Там има четири цигулки, изработени от Страдивариус, но нито една, на която е свирил Паганини… и си представям…

— Истина е — прекъсва го Аксел.

— Събирам струнни инструменти, които все още си спомнят… Не… — прекъсва себе си той. — Нека се изразя другояче… Ако на тези инструменти се свири правилно, ще чуеш копнежа по изгубена душа.

— Може би — казва Аксел.

— Ще се погрижа да напомня за този копнеж, когато настъпи часът за сключване на договор — продължава Рафаел и се усмихва безрадостно. — Каня участващите страни, слушаме музика, тази уникална, тъжна мелодия, и така пишем договор във въздуха, с желанията и кошмарите ни в залог… това е договор „Паганини“.

— Разбирам.

— Нима? — пита Рафаел. — Той не може да бъде нарушен дори със собствената смърт. Защото този, който се опитва да пренебрегне споразуменията или отнеме живота си, трябва да знае, че ще бере плодовете на най-лошия си кошмар.

— Какво искаш да отговоря? — пита Аксел.

— Само казвам… Този договор не може да бъде нарушен и аз… как да се изразя? — пита се след кратка пауза. — Не виждам никаква полза за бизнеса си, ако погрешно си ме сметнал за добър човек.

Рафаел пристъпва към големия телевизор, монтиран на стената. Изважда лъскав диск от вътрешния си джоб и го поставя в DVD-устройството. Петер сяда на ръба на един от диваните. Гледа плахо мъжете в стаята. Момчето е светло и съвсем не прилича на баща си. Тялото му е по-скоро крехко, лицето деликатно.

Екранът пращи, появяват се сиви ивици. Аксел изпитва чисто физически страх, когато вижда трима души, които излизат през врата на тухлена къща. Веднага разпознава двама от тях: криминален инспектор Юна Лина и Сага Бауер. Придружава ги млада жена с латиноамерикански черти.

Аксел се е втренчил в телевизора. Юна Лина изважда телефона си и звъни. Изглежда не получава отговор. С посърнали лица тримата се качват в една кола и потеглят.

Камерата подскача към вратата, някой отваря, светлината изчезва в неочаквания мрак и после се регулира от автоматичната бленда. Два големи куфара чакат в антрето. Камерата продължава към кухнята, завива наляво и слиза надолу по стълбите през облицован с плочки коридор към просторно помещение с плувен басейн. Една жена по бански седи на шезлонг, а друга с мъжка прическа стои права и разговаря по телефона.