Ларс Кеплер - Договорът „Паганини“

— Момичето — изведнъж беше казал Юна по телефона. — Трябва да откриеш момичето. Имаше момиче при Аксел Рисен. Наричаше я Бевърли. Говори с брат му Роберт. Тя е може би на петнайсет, трябва да може да бъде проследена.

— С колко време разполагам, за да убедя прокурора?

— Не много — отговаря Юна. — Но ще успееш.

Докато кара към Стокхолм, Сага звъни на Роберт Рисен, но никой не отговаря. Обажда се в Националната полиция и моли да я свържат със сътрудничката на Юна, закръглена жена, печелила някога олимпийски медал по плуване, запомняща се с кичозно лакираните нокти и яркото си червило.

— Аня Ларшон — чува тя след кратък сигнал.

— Здравей, Сага Бауер е от Тайните служби, срещнахме се преди малко при…

— Да, спомням си — хладно казва Аня.

— Имам нужда от информация за едно момиче, което се казва Бевърли и което…

— На Тайните служби ли да изпратя фактурата?

— Прави каквото щеш, само намери шибания телефонен номер…

— Подбирай си думите, млада госпожице.

— Забрави, че попитах.

Сага изругава и продължително натиска клаксона на една кола, която не тръгва на зеления светофар, и тъкмо да прекъсне разговора, когато Аня изведнъж пита:

— Колко е голяма?

— Може би петнайсетгодишна.

— Няма телефонен номер на името на Бевърли Андершон. Възможно е да има телефон без абонамент, не е записана в никой телефонен регистър… има единствено телефонен номер на баща й.

— Окей, ще му се обадя. Можеш ли да ми изпратиш номера?

— Вече го сторих.

— Благодаря, благодаря, Аня… Извинявай, че съм малко нетърпелива, просто се притеснявам за Юна да не направи някоя глупост, ако не получи подкрепа.

— Говори ли с него?

— Той ме помоли да търся момичето. Дори не съм я срещала, не знам… Разчита да уредя това, но аз…

— Обади се на бащата на Бевърли, а аз ще продължа да търся — казва Аня и затваря.

Сага отбива при „Хйуртхаген“, намира номера, изпратен от Аня. Кодът 0418 е от провинция Сконе. Може би Свальов, мисли си тя, докато слуша сигналите.

В кухня, облицована с чамови дъски, някъде в централно Сконе, един мъж трепва при позвъняването на телефона. Тъкмо бе влязъл, след като повече от час измъкваше една от юниците, заклещена в бодливата тел на съседа, тъй като бе прескочила електрическата ограда. Пръстите на Еверт Андершон са изцапани с кръв, която изтрива в сините си работни дрехи.

Не само мръсните ръце го спират да отговори, но и нежеланието да говори с никого. Навежда се, поглежда дисплея, звънят му от скрит номер, сигурно е някой досаден търговец.

Оставя сигналите да отзвучат, но след малко телефонът отново звъни. Еверт Андершон го поглежда и този път решава да се обади:

— Андершон.

— Здравейте, казвам се Сага Бауер — чува припрян женски глас. — Аз съм полицай, комисар от Тайните служби. Всъщност търся дъщеря ви Бевърли Андершон.

— Какво се е случило?

— Нищо не е направила, но мисля, че притежава важна информация, която ни е нужна.

— И сега е изчезнала? — пита той плахо.

— Мислех, че може би имате неин телефонен номер — казва Сага.

Еверт бе мечтал да види дъщеря си като своя наследница, която да продължи традицията: да се грижи за дома, за хамбарите, стопанството и нивите. Да се разхожда в градината като майка си, със зелени гумени ботуши в калта, пълничка, загърната в кожено палто, със сплетена на плитка коса върху рамото.

Но в Бевърли още като дете имаше нещо особено, което го плашеше.

И колкото по-голяма ставаше, толкова повече се променяше. Растеше различна от баща си, различна и от майка си. Веднъж бе влязла в обора, трябва да е била на осем-девет години. Седяла в празна кошара върху обърната кофа и си пеела нещо със затворени очи. Унесена в звука на собствения си глас. Изпитал желание да й изкрещи да млъкне, да не се лигави, но светлото изражение на детското лице го объркало. От този миг знаел, че в нея имало нещо, което никога няма да може да разбере. И спрял да говори с нея. Щом се опитвал да каже нещо, думите изчезвали.

Когато майка й починала, в стопанството се възцарила тишина.

Бевърли започнала да се скита наоколо, понякога изчезвала с часове, понякога с цели денонощия. Полицията я откривала на адреси, на които не знаела как е попаднала. Тръгвала след всеки, който я заговарял любезно.

— Нямам какво да й кажа. Притрябвал ми е телефонният й номер — казва той с неохота на грубия си диалект.

— Сигурен ли сте, че…

— Нито един стокхолмчанин не може да го разбере — прекъсва я той и затваря.