Ларс Кеплер - Договорът „Паганини“

Чувства се ужасно изморен, седи неподвижен и слуша Рафаел, който продължава да говори за цигулки, за чистия звук на „Страдивариус“, за твърдостта на дървото и бавнорастящия клен.

Рафаел спира, отново се усмихва безжизнено и произнася:

— Докато си лоялен, можеш да се наслаждаваш на това, което се побира в първото блюдо на везната, ще имаш здрав черен дроб, ще спиш добре и ще си живееш живота при единственото условие да не забравяш договора си с мен.

— Искаш да подпиша и разрешението за износ.

— Това ще стане във всички случаи, но не желая да те принуждавам, не желая да те убивам, само ще загубя, искам да получа…

— Моята лоялност — допълва Аксел.

— Нима ти се струва глупаво? — пита Рафаел. — Замисли се за миг и после прецени хората в живота си, за които знаеш, че са напълно лоялни.

И двамата млъкват. Аксел се взира пред себе си.

— Именно — продумва Рафаел след малко с тъжен поглед.

Аксел отваря кожената папка на масата, която съдържа всички документи, необходими на търговския кораб М/С „Айслус“ да получи разрешение да напусне пристанището в Гьотеборг с големия товар боеприпаси.

Единственото, което липсва, е неговият подпис.

Синът на Рафаел Гуиди, Петер, влиза в стаята с мрачно, пребледняло лице. Носи много красива червено-кафява цигулка с извит резонатор. Аксел веднага забелязва, че е „Амати“, истински запазено „Амати“.

— Мисля си, че споменах, че определена музика ще бъде подходяща за това, което ще направим сега — казва Рафаел меко. — Тази цигулка беше на майка му… а много преди това на нея е свирил Николо Паганини.

— Направена е през 1657 година — казва Петер, изважда ключовете и мобилния телефон от джоба си и ги слага на масата, преди да нагласи цигулката на рамото си.

Момчето допира лъка до струните. Аксел познава увертюрата към най-известната творба на Паганини „Каприз 24“, смятана за едно от най-трудните за изпълнение произведения в света. Момчето свири, сякаш плува под вода. Твърде бавно.

— Договорът е изгоден — тихо казва Рафаел.

Навън е все още светло, големият панорамен прозорец хвърля сива пронизваща светлина в салона.

Аксел си мисли за Бевърли, как бе се вмъкнала в леглото му в психиатричната клиника и бе прошепнала: „Имаш ореол от светлина около себе си, видях го още от коридора“.

— Приключи ли да обмисляш? — пита Рафаел.

Аксел няма сили да срещне безизразния поглед на Рафаел, поглежда встрани и взима писалката, която стои пред него. Чува ударите на собственото си сърце и се опитва да прикрие забързаното си дишане.

Този път няма да нарисува човече, което казва „здравей“, ще напише името си и ще се моли на Бог Рафаел Гуиди да е доволен и да му позволи да се върне в Швеция.

Писалката трепери в ръката на Аксел. Той спира треперенето, като слага другата си ръка отгоре, поема си дъх и внимателно плъзва върха на писеца по празния ред.

— Чакай — спира го Рафаел. — Преди да подпишеш каквото и да било, искам да зная дали ще бъдеш лоялен.

Аксел вдига очи и среща погледа му.

— Ако наистина си готов да понесеш кошмара, в случай че нарушиш договора, трябва да го покажеш, като целунеш ръката ми.

— Какво? — шепне Аксел.

— Ще сключим ли договор?

— Да — отвръща Аксел.

— Целуни ръката ми — казва Рафаел с променен глас, сякаш играе идиот в стара пиеса.

Синът свири все по-бавно, опитва се да накара пръстите си да го слушат, да променят позициите, но трудно улучва сложните преходи, запъва се и неочаквано спира.

— Продължавай — заповядва Рафаел, без да го поглежда.

— Прекалено сложно е за мен, не звучи добре.

— Петер, несериозно е да се отказваш, преди да си…

— Свири ти — прекъсва го синът му намусено.

Лицето на Рафаел се сковава и изпъва като каменно.

— Прави каквото ти казвам — нарежда той с трудно овладян гняв.

Момчето стои мирно със сведен поглед. Бащата вдига дясната си ръка към ципа на горнището.

— Петер, мисля си, че звучеше прекрасно — казва той вече успокоен.

— Магаренцето е изкривено — намесва се Аксел почти шепнешком.

Петер поглежда цигулката и пита:

— Може ли да се поправи?

— Лесно е да се изравни, мога да го направя, ако искаш — казва Аксел.

— Много време ли ще отнеме? — намесва се Рафаел.

— Не — отговаря Аксел.

Оставя писалката, взима цигулката, обръща я, усеща лекотата й. Никога досега не се бе докосвал до истинска „Амати“, а да не говорим до такава, на която е свирил Паганини.