Ларс Кеплер - Договорът „Паганини“

Телефонът на Рафаел Гуиди иззвънява. Той го взима, става и се отдръпва встрани, слуша някого.

— Не е вярно — казва със странно изражение на лицето.

Учудена усмивка грейва на устните му, трескаво нарежда нещо на бодигардовете. Те излизат от столовата и се забързват нагоре по стълбата заедно с Рафаел.

Петер наблюдава как Аксел разхлабва струните. Инструментът изскърцва. Сухият звук се усилва в резонатора. Внимателно вдига магаренцето и опъва струните над него.

— Добре ли става? — пита Петер шепнешком.

— Да — отговаря Аксел, докато настройва цигулката. — Опитай и ще чуеш.

— Благодаря — продумва Петер и взима инструмента.

Аксел вижда телефона му да звъни на масата и казва:

— Продължавай да свириш, току-що изсвири първата част и навлезе в партията пицикато.

— Ето че ме хваща срам — казва Петер и се обръща.

Аксел се навежда, предпазливо протяга ръка зад себе си, докосва телефона с върха на пръстите и, без да иска, леко го побутва, като го завърта безшумно на масата.

Застанал с гръб към него, Петер вдига цигулката и взима лъка.

Аксел се протяга към телефона, скрива го в ръка и се измества встрани.

Петер допира лъка до струните, но не започва да свири, а се обръща към Аксел.

— Телефонът ми — казва той. — Зад тебе ли е?

Аксел го плъзва отново на масата, преди да се обърне и да го вдигне.

— Може ли да видиш дали съм получил съобщение? — моли Петер.

Аксел поглежда телефона и забелязва, че има пълно покритие, макар че са в открито море. Разбира, че яхтата има сателитна връзка.

— Няма съобщение — казва той и връща телефона на масата.

— Благодаря.

Аксел остава на мястото си, докато Петер продължава да свири „Каприз 24“, бавно и все по-неритмично.

Момчето не е бездарно, много се е упражнявало, но няма възможност да овладее творбата. И все пак звукът на цигулката е толкова прекрасен, че Аксел би се наслаждавал, дори на струните да дрънкаше малко дете. Навежда се към масата и, слушайки, отново се опитва да достигне телефона.

Синът се старае да налучка верния тон, но загубва темпото, спира и започва отначало, докато Аксел се е устремил към телефона. Бавно се протяга встрани, но не успява да го вземе. Петер свири фалшиво, спира и се обръща към Аксел.

— Трудно е — казва той и прави нов опит.

Започва отначало, но отново греши.

— Не става — казва той и сваля цигулката.

— Ако задържиш безименния пръст на ла-струната, е по-лесно да успееш…

— Не можеш ли да ми покажеш?

Аксел поглежда телефона, който лежи на масата. Слънчево зайче проблясва отвън и той поглежда към панорамния прозорец. Морето е странно гладко и празно. Долу от машинното идва безспирен шум, който той долавя едва сега.

Петер оставя цигулката и Аксел я поема, опъва лъка малко повече и започва да свири творбата отначало. Струящата, тъжна увертюра залива стаята. Звукът не е мощен, а прекрасно мек и чист. Музиката на Паганини преследва самата себе си, кръжи все по-бързо и по-високо.

— Господи — шепне Петер.

Внезапно тактът спира дъха в престисимо. Игриво красив и същевременно накъсан от рязката смяна на струните и острите скокове между октавите.

Цялата музика е в главата му, Аксел трябва само да я отприщи. Не всички тонове са перфектни, но пръстите не спират да играят по грифа на цигулката, да се местят от дървото на струните.

Рафаел се провиква от капитанския мостик, нещо тупва върху тавана, така че полилеят изскърцва. Аксел продължава да свири, леещата се светла мелодия блести като слънце над водната шир.

Някой изтрополява по стълбата и Аксел рязко спира, когато вижда Рафаел с потно лице и кървав военен нож в ръката. Прошареният бодигард върви до него с вдигната жълто-зелена белгийска карабина SCAR.

Юна Лина стои с бинокъл до Паси Ранико и офицера със светла брада. Наблюдават неподвижната огромна луксозна яхта в морето. Вятърът е утихнал през деня. Италианското знаме е провиснало. Няма никакво движение на борда. Сякаш всички са заспали прекрасен стогодишен сън. Балтийско море е спокойно, водата отразява високото светлосиньо небе. Все по-рядко бавните вълни издуват гладката повърхност.

Внезапен звън се чува от джоба на Юна. Той подава бинокъла на Нико, изважда телефона и отговаря.

— Имаме свидетел — крещи Сага Бауер. — Момичето ни е свидетел, видяла е всичко. Аксел Рисен е отвлечен, прокурорът се произнесе, можете да се качите на борда и да го търсите!

— Браво — не смее да се зарадва Юна.