Ларс Кеплер - Договорът „Паганини“

Прашинките се движат бавно на светлината, мебелите и предметите са натежали в мълчанието си. Сърцето й бие по-бързо, когато клон от дървото навън започва да стърже по стъклото на прозореца. Пристъпва към неоправеното легло, разглежда гънките на колосания чаршаф, двете възглавници.

Струва й се, че долавя предпазливи стъпки откъм библиотеката и тъкмо да се втурне нататък, една ръка я хваща за глезена. Някой лежи под леглото. Изтръгва се, дръпва се назад, изважда пистолета и без да иска събаря шкафчето с чашата.

Сага пада на колене и се прицелва, но бързо сваля оръжието.

От тъмнината под леглото я гледа момиче с големи, уплашени очи. Прибира пистолета в кобура и въздиша дълбоко.

— Светиш — шепне момичето.

— Бевърли? — пита Сага.

— Вече мога ли да изляза?

— Гарантирам ти, че можеш да излезеш — успокоява я комисарката.

— Мина ли час? Аксел каза, че не бива да излизам, преди да е минал един час.

— Минало е много повече от час, Бевърли.

Сага й помага да се измъкне. Лежала е само по бельо, без да помръдне, и се е вкочанила. Косата й е късо подстригана, а целите й ръце са покрити с рисунки и надписи с мастило.

— Какво правиш под леглото на Аксел Рисен? — пита Сага, запазвайки спокойствие.

— Той е най-добрият ми приятел — отговаря Бевърли тихо, нахлузвайки дънките си.

— Струва ми се, че се намира в голяма опасност, трябва да ми разкажеш каквото знаеш.

Бевърли стои с тениска в ръка. Изведнъж лицето й пламва и очите й плувват в сълзи.

— Не съм…

Бевърли млъква, устните й се разтреперват.

— Успокой се — казва Сага и за пореден път потиска безпокойството в гласа си. — Започни отначало.

— Лежах в леглото, когато Аксел влезе — едва мълви Бевърли. — Веднага разбрах, че се е случило нещо, беше съвсем пребледнял. Стори ми се, че е тъжен, защото бях пътувала на автостоп, което всъщност не ми е разрешено.

Млъква и извръща лице.

— Продължавай, скъпа Бевърли, нямаме много време.

Момичето прошепва „извинявай“, бързо избърсва сълзите си с тениската и поглежда Сага с влажни очи.

— Аксел влезе в стаята — окопитва се Бевърли. — Каза ми да пропълзя под леглото и да стоя скрита цял час… после се втурна към всекидневната и не знам… видях само краката им, но двама чичковци се появиха зад гърба му. Направиха нещо ужасно с него. Той крещеше и те го повалиха на пода, увиха го с бяло тиксо и го отнесоха. Стана толкова бързо. Не видях лицата им… не знам дори дали бяха хора…

— Чакай малко — казва Сага и взима телефона. — Трябва да дойдеш с мен и да разкажеш същото на един човек, който се казва Йенс Сванейелм.

Сага се обажда на Карлос Елиасон с треперещи от притеснение ръце.

— Имаме свидетел, който е видял как Аксел Рисен е бил отвлечен против волята му. Имаме свидетел — повтаря тя. — Свидетел, видял как Рисен е нападнат и отвлечен, това би трябвало да е достатъчно.

Полицайката среща погледа на Бевърли, докато слуша реакцията по телефона.

— Добре, идваме незабавно — казва тя. — Доведете Сванейелм, погрижете се той да подготви връзката с Европол.

Рафаел Гуиди минава през столовата с черна кожена папка в ръка, слага я на масата и я плъзва към Аксел Рисен.

— Кошмарът на Понтус Салман беше, както може би разбра, да трябва да избира между съпругата и сестрата — пояснява той. — Не знам, не съм намирал за необходимо да навлизам в такива подробности преди, но… Как да го кажа? От опит знам, че някои смятат, че могат да избегнат кошмара, като умрат. Не ме разбирай погрешно, като цяло всичко е много приятно и цивилизовано, аз съм много щедър към тези, които са лоялни.

— Заплашваш да нараниш Бевърли.

— Ще можеш да избираш между нея и по-малкия си брат, ако искаш? — казва Рафаел, отпива глътка витамини, потърква едното крайче на устата си и моли Петер да донесе цигулката.

— Казах ли ти, че притежавам само инструменти, на които е свирил Паганини? — пита той. — Единственото, което ме интересува. Говори се, че Паганини е мразел лицето си… и лично аз смятам, че е продал душата си, за да бъде боготворен. Наричал себе си маймуна… но засвирел ли, жените падали в краката му. Наградата си струвала. Свирел ли, свирел, сякаш накрая ще се възпламени.

Аксел поглежда навън през големия панорамен прозорец, където се простира необятната морска шир. През по-малките прозорци към носа различава белия хеликоптер, с който кацна на луксозната яхта.

Мислите му се лутат между неприятния запис и търсенето на възможни пътища за бягство.