Ларс Кеплер - Договорът „Паганини“

— Здравейте, казвам се Сага Бауер.

— Коя служба?

— Разузнаването.

Смеейки се, жената я целува по бузите и се представя като Мари-Луис Салман.

— Носите ли си бански? — пита тя и се връща при бара.

Краката й оставят дълги тесни стъпки върху теракотените плочки. Тялото й е слабо и добре тренирано. Походката е като заучена, сякаш да даде възможност на Сага да я разгледа.

Мари-Луис Салман взима чашата, обръща се и хвърля любопитен поглед към комисарката, за да провери дали наистина я следва с очи.

— Чаша „Санкер“? — пита тя с хладен, модулиран тон.

— Не, благодаря — отказва Сага.

— Плувам, за да поддържам форма, макар че съм напуснала света на моделите. Лесно е да получиш нарцистично разстройство в този бранш. Да, сама знаете. Чувстваш се ужасно, когато никой вече не ти пали цигарата.

Мари-Луис се навежда напред и шепне театрално:

— Имам връзка с най-младия от Чипъндейлс. Знаете ли кой е? Няма значение, всичките са гейове.

— Тук съм, за да говорим за една снимка, която сте изпратили…

— Знаех, че не може да си държи езика зад зъбите — избухва тя с престорено възмущение.

— Кой?

— Жан-Пол Готие.

— Дизайнерът? — пита Сага.

— Да, дизайнерът, с раирана жилетка, дизайнерът с позлатена набола брада и малка грозна уста. Все още ме мрази. Знаех си.

Сага се усмихва търпеливо на Мари-Луис и й подава с въпросителен поглед хавлията, когато вижда, че кожата й е настръхнала.

— Обичам да мръзна… студът ме прави красива. Това във всеки случай ми каза Депардийо през пролетта или… не си спомням — може би го каза сладурът Рено. Все тая.

По коридора се чуват стъпки. Мари-Луис се оглежда нервно и търси изход за бягство.

— Ехо? — звучи женски глас.

— Сага — провиква се Юна.

Сага прави крачка напред. Влизат Юна и Пенелопе, придружени от около петдесетгодишна тъмнокоса жена с красива момчешка прическа.

— Мари-Луис — казва тя и притеснено се усмихва. — Какво правиш тук?

— Мислех да поплувам малко — обяснява тя. — Имам нужда да се охладя между краката.

— Знаеш, че искам да се обаждаш, преди да дойдеш.

— Добре, съжалявам, забравих.

— Мари-Луис е сестра на Понтус, моя зълва — пояснява жената, обръща се към Сага и се представя: — Вероник Салман.

— Сага Бауер, Тайните служби.

— Да седнем в библиотеката — казва Вероник и тръгва обратно по коридора.

— Мога ли да се къпя, след като все пак съм тук? — извиква Мари-Луис.

— Не гола — отвръща Вероник, без да се обърне.

Сага, Юна и Пенелопе тръгват след нея през стаите на приземния етаж към библиотеката. Доста тясно място с обрамчени с олово малки прозорци в жълто, кафяво и розово, книги зад стъклени вратички, кафяви кожени мебели, отворена камина и месингов самовар.

— Извинете ме, че не ви предлагам нищо, но доста бързам, пътувам след час…

Вероник Салман се оглежда притеснено и приглажда с ръка полата си, преди да продължи.

— Трябва да… искам само да кажа това, което е нужно — започва тя тихо. — Няма да свидетелствам, ако се опитате да ме заставите, ще се отрека от думите си, независимо от последиците.

Поправя един абажур, но ръката й толкова трепери, че той се накланя встрани.

— Ще пътувам без Понтус, той няма да ме последва — пояснява тя, гледайки към пода. Устните й треперят, съвзема се за няколко секунди, преди да продължи.

— Пенелопе — казва тя и я поглежда в очите. — Разбирам, че смяташ Понтус за измет, но той не е такъв.

— Не съм казвала подобно нещо…

— Изчакай, мила — прекъсва я тя. — Искам само да кажа, че обичам мъжа си, но… вече не знам какво да мисля за заниманията му. Преди си казвах, че хората винаги са търгували с оръжие. Оръжейният бизнес съществува от началото на човечеството. Нека не звучи като извинение. Години наред се занимавах с политическите проблеми на сигурността в Министерството на външните работи. И ако е такава работата ти, трябва да приемеш, че пътят към утопията за свят без въоръжени конфликти е доста дълъг. На практика всички страни трябва да се придържат към обща отбрана, но… има нюанси, поне аз така мисля…

Отива до вратата, отваря я, поглежда навън и отново затваря.

— Да се изнася оръжие за държави във война, за критични точки, да се разпалват конфликти чрез доставка на все повече оръжия, е недопустимо.

— Така е — шепне Пенелопе.

— Разбирам бизнесмена Понтус — продължава Вероник Салман. — Защото „Силенция“ наистина се нуждаеше от този договор. Судан е голяма страна с нестабилни доставки на боеприпаси за карабини, използват само „Фабрик Национал“, а както изглежда, Белгия не ги снабдява. Наблюдават ги внимателно, но Швеция никога не е била колониална сила, имаме добра репутация в региона. Понтус видя потенциалните възможности, когато гражданската война в Судан приключи. Рафаел Гуиди координира сделката. Щяха да подпишат договор. Всичко беше готово, когато Международният наказателен съд в Хага ненадейно издаде заповед за арест на президента Ал Башир за намесата му в геноцида на милицията в Дарфур.