Ларс Кеплер - Договорът „Паганини“

— Но сте сгрешили — прекъсва я Пенелопе. — Изпратили сте снимката на погрешния човек, бях чувала за Агате ал Хайи, но нямах представа как изглежда.

— Не можех да изпратя снимката в полицията или в медиите, те нямаше да разберат какво означава и колко е важна. Нужни бяха разяснения, а аз не можех да разкрия обстоятелствата. И да исках, не бих могла, защото, ако има нещо, което разбирах, то е, че не бива да ме свързват със снимката. Затова ти я изпратих, исках да я извадя от моята система и знаех, че никога не трябва да разкривам връзката си с нея.

— Но ето че току-що го направихте — казва Юна.

— Да, защото аз…

— Защо? — пита той. — Какво ви накара да промените решението си?

— Защото напускам страната и трябва…

Тя млъква, свежда поглед към ръцете си.

— Какво се е случило?

— Нищо — плаче тя.

— На нас можете да разкажете — подканва я Юна.

— Не, то…

— Не се страхувайте — шепне Сага.

Вероник изтрива сълзите си и вдига очи:

— Понтус ми се обади от лятната вила, плачеше, извини ми се, без да знам какво имаше предвид, но каза, че ще направи всичко, за да избегне кошмара.

Лодка от лакиран махагон се клатушка в спокойните води на езерото Малмшьо зад голям нос. Нежен като коприна вятър приижда от изток. Носи се лека миризма на оборски тор от стопанствата край водата. Понтус Салман е извадил греблата, но лодката не е изминала повече от десет метра за един час. Мисли си, че трябваше да си вземе нещо за пиене, ако знаеше, че ще му отнеме толкова дълго време, за да се застреля.

Двуцевната пушка лежи на бедрото му.

Единственото, което се чува, е плискането на водата в корпуса и тихото шумолене на вятъра в короните на дърветата.

Притваря очи за миг, поема си дъх няколко пъти, отваря очи и обляга приклада на дървената решетка на дъното. Държи с ръка стоплената от слънцето цев и се опитва да насочи дулото към челото си.

Изтръпва при мисълта, че изстрелът ще отнесе цялата му глава.

Ръцете му треперят толкова силно, че трябва да изчака малко. Съвзема се и този път насочва дулото към сърцето си.

Лястовиците са се спуснали на лов за насекоми плътно до водната повърхност.

„Сигурно ще завали тази нощ“, мисли си той.

Бяла ивица бразди небето подир един самолет и Понтус отново се сеща за кошмара си.

Изведнъж му се струва, че цялото езеро потъмнява, сякаш водата почернява отвътре.

Обръща се отново към пушката, налапва дулото, чувства го да стърже по зъбите, усеща вкуса на метал.

Протяга се към спусъка, когато чува бръмчене на кола. Сърцето му ще изскочи от гърдите. Какви ли не мисли се стрелват през ума му за секунда, но предполага, че сигурно е съпругата му, защото тя единствена знае къде се намира.

Отново сваля пушката, усеща пулса си и трепери, когато се опитва да види нещо между дърветата край вилата.

Един мъж се приближава по пътеката към кея.

Отнема му време да разбере, че това е полицейският инспектор, който беше идвал в офиса му със снимката на Вероник.

Но когато го разпознава, го обзема друга тревога. Ами ако не е прекалено късно… Тази мисъл не го оставя на мира, докато гребе към брега. Ами ако не е прекалено късно, ако не се налага да бере плодовете на кошмара, ако не е прекалено късно…

Понтус Салман не стига до брега. Лицето му е пребледняло, той само клати глава, когато Юна Лина го моли да се приближи. Опитва се да се задържи на разстояние, като обръща лодката с противоположни движения на греблата, така че носът да сочи към открито море.

Юна сяда на напукана, избеляла от слънцето дървена пейка до кея. Чува шепота на водата и шумоленето на дърветата от вятъра.

— Какво искате? — пита Понтус уплашено.

— Току-що разговарях със съпругата ви — спокойно подхваща Юна.

— Разговаряли сте?

— Да, и аз…

— Разговаряли сте с Вероник? — повтаря Понтус неспокойно.

— Трябва да получа отговор на няколко въпроса.

— Няма време.

— За къде сте се разбързали? — пита Юна, поглеждайки към ловджийската пушка в лодката.

— Какво знаете вие — измънква Понтус.

Греблата се движат плавно във водата.

— Знам, че боеприпасите за Кения ще стигнат до Судан — отсича Юна.

Понтус Салман не отговаря.

— Знам, че съпругата ви е направила снимката в ложата.

Понтус седи с обезсърчен поглед, повдига капещите гребла и чувства как водата се стича по ръцете му.

— Не мога да спра аферата — казва той мрачно. — Бързах прекалено много, сделката ми беше необходима…