Ларс Кеплер - Договорът „Паганини“

— Ужасно съжалявам за случилото се — тихо казва той. — Брат ми каза, че ще те подслони, докато си намериш студентска квартира, но никога не съм си представял…

— Аксел не е педофил — също тихо отвръща тя.

— Не искам да го защитаваш, той не заслужава.

— Никога не ме е докоснал, трябва да го знаеш.

— Какво прави тогава?

— Прегръща ме — отвръща Бевърли.

— Прегръща те? — повтаря Роберт. — Ти каза, че…

— Прегръща ме, за да може да спи — допълва тя със звънкия си, по детски откровен глас.

— Какво искаш да кажеш?

— Не прави нищо лошо, доколкото съм забелязала.

Роберт въздиша и казва, че трябва да разкаже всичко в полицията. Разяждащо отчаяние отново се надига в гърдите му.

— Става въпрос за съня му — бавно пояснява Бевърли. — Не може да спи без хапчета, но с мен се успокоява…

— Ти си малолетна — прекъсва я Роберт.

Бевърли поглежда през предното стъкло. Светлозелените листа на дърветата потрепват от летния бриз. Няколко бременни жени вървят по тротоара и разговарят.

Възрастна дама стои неподвижно с лице, обърнато към слънцето.

— Защо? — неочаквано пита Роберт. — Защо не може да спи нощем?

— Казва, че е така от сто години.

— Да, скапа черния си дроб с всички тези лекарства.

— Разказа ми всичко за случилото се в болницата — казва Бевърли. — Имал е тежко преживяване, но…

Роберт спира пред пешеходна пътека. Дете изпуска биберона си, майката не забелязва и продължава да върви. Детето се отскубва ненадейно и се втурва обратно. Майката извиква ужасена, но разбира, че Роберт е видял и предвидил какво може да се случи. Тя грабва и понася ритащото дете през улицата.

— Някакво момиче било умряло — казва бавно Бевърли.

— Кое?

— Никога не иска да говори за това, освен тогава, в болницата…

Тя млъква, преплита пръсти и барабани с тях по крака си.

— Разкажи ми какво ти е казал — напрегнато пита Роберт.

— Прекарали са заедно нощта и после тя е посегнала на живота си — разказва Бевърли и мило поглежда Роберт. — Напомням за нея, нали?

— Да — отвръща Роберт.

— В болницата каза, че я бил убил — шепне Бевърли.

Роберт трепва и отново се обръща.

— Какво искаш да кажеш? — пита той.

— Разказа ми, че с постъпката си е причинил смъртта й.

Робърт остава с отворена уста.

— Нима е казал… нима е казал, че е станало заради него?

Бевърли кимва.

— Грешката е била негова — продължава тя. — Защото е трябвало да репетират, а вместо това са правели секс и тя си е помислила, че той я е измамил, за да спечели конкурса.

— Той не беше виновен.

— Напротив — упорства тя.

Роберт потъва зад кормилото. Разтрива лицето си.

— Милостиви боже — шепне той. — Трябва…

Рязко обръща колата, зад него някой натиска клаксона раздразнено и Бевърли го поглежда тревожно.

— Какво има? — пита тя.

— Аз… аз трябва да му разкажа едно нещо — продължава Роберт и поема обратно. — Останах зад сцената, когато той щеше да започне да свири, знам какво се случи, Грета беше преди него, беше първа и…

— Там ли си бил?

— Чакай — прекъсва я Роберт. — Чух всичко… Смъртта на Грета няма нищо общо с Аксел…

Всичко в него бушува, трябва отново да спре, лицето му е бледо като платно, когато се обръща към Бевърли:

— Извинявай — шепне той. — Но просто трябва…

— Сигурен ли си?

— Какво? — пита той и я поглежда.

— Сигурен ли си, че Аксел не е сгрешил?

— Да — отвръща той.

— Но какво се случи?

Роберт изтрива сълзите си и отваря замислено вратата на колата.

— Почакай малко, трябва… да говоря с него — казва той тихо, излиза и застава на тротоара.

Големите липи на улица „Свеавеген“ ръсят цветовете си в облаци от прах, виещи се на слънцето над автомобили и хора. Роберт се усмихва широко на себе си, изважда телефона си и се обажда на Аксел. След три сигнала усмивката му изчезва, той се връща в колата, без да затваря телефона. Едва когато прекъсва, открива, че колата е празна, Бевърли е изчезнала. Оглежда се наоколо, но никъде не я забелязва.

Наоколо е шумно, коли с абитуриенти вдигат врява край площад „Сергелс торг“. Той затваря вратата, запалва двигателя и потегля бавно, за да търси Бевърли.

Аксел Рисен не знае колко дълго е останал на прозореца, загледан подир Роберт и Бевърли. Мислите му се лутат само в миналото. Насила се измъква от спомените си и се отправя към стереото, слага на първата страна плочата на Дейвид Боуи „The Rise and Fall of Ziggy Stardust and the Spiders from Mars“ и надува звука.