Ларс Кеплер - Договорът „Паганини“

— Спри — шепне тя и натиска спусъка.

Стреля, откатът я удря по ръката и рамото.

Куршумът излита и Пенелопе вижда как преследвачът се опитва да се затича по-бързо.

„Не трябваше да докосваш сестра ми“, мисли си тя.

Мъжът пресича някакъв път, спира се, хваща се за рамото и продължава напред по тревата.

Пенелопе тича, излиза на слънцето, приближава се, пресича същия път и отново вдига оръжието.

— Спри — извиква тя.

Стреля, куршумът откъсва трева от земята на десетина метра от него. Адреналинът пулсира във вените й, съзнанието й е избистрено и концентрирано.

Цели се в крака му и стреля. Чува пукота, чувства отката в ръката си и забелязва как куршумът пронизва свивката на коляното и минава през капачката. Той изкрещява от болка и пада на тревата, опитва се да стане, но тя все повече се приближава, върви с широки крачки и го вижда да се гърчи около самотна бреза.

Спри , казва си наум Пенелопе, и пак вдига пистолета. Ти уби Виула, ти я удави в легена, ти уби и Бьорн.

— Ти уби малката ми сестра — повтаря тя високо и стреля.

Куршумът се забива в лявото му стъпало, кръв пръска по тревата.

Облегнал се е с гръб на дървото, когато Пенелопе го настига, главата му е наведена напред, брадичката опира в гърдите. Кърви обилно, диша тежко като животно, но не помръдва.

Спира пред него, застава разкрачена на тревата в сянката на дървото и насочва пистолета.

— Защо? — пита тя тихо. — Защо сестра ми е мъртва, защо…

Млъква, преглъща, навежда се и застава на колене, за да види лицето му.

— Искам да ме гледаш, когато стрелям.

Мъжът облизва устни и се опитва да вдигне глава. Тежко му е, не успява. Очевидно е на път да изгуби съзнание от загубата на кръв. Тя се цели в него с пистолета, протяга свободната си ръка, повдига брадичката му и го поглежда. Здраво стиска челюсти, когато вижда отново изморените черти, лицето, което бе мярнала при проблясъка от светкавицата в дъжда на остров Шюмендьо. Сега си спомни спокойния поглед и дълбокия белег на устата. Също толкова спокоен е и сега. Пенелопе дори си мисли, че е странно, че той ни най-малко не се страхува, когато изведнъж се нахвърля върху нея. Движи се с неочаквана бързина, хваща я за косата и я придърпва към себе си.

Ръката му е толкова силна, че тя полита напред и удря чело в гърдите му. Не успява да се отдръпне, преди той да я сграбчи за китката и да изтръгне оръжието от ръката й. Изритва го с всичка сила, опряна на ръцете си, пада назад в тревата и, когато поглежда отново нагоре, той вече се цели в нея с пистолета и стреля набързо два пъти.

Едва когато слиза по стълбището на посолството и се забързва по коридора на партера, инспектор Юна Лина усеща напрежението в дробовете си и смъденето в очите. Трябва да излезе навън, да диша чист въздух. Кашля, обляга се на стената, но продължава напред. Нова експлозия се чува на горния етаж, полилей се откъсва и пада на пода пред него. Звучат сирените на аварийните автомобили. Той бързо изминава последните метри до главния вход. На асфалтираната площадка пред вратата стоят шестима немски военни полицаи. Временно контролират сигурността. Юна напълва дробовете си с чист въздух, продължава да кашля и се оглежда наоколо. Две пожарни коли са вдигнали стълби към посолството. Зад оградата гъмжи от полицаи и медицински персонал. Карл Ман лежи на тревата, над него се е навел лекар, който го преслушва.

Пенелопе Фернандес върви покрай оградата на японското посолство с одеяло на раменете.

В последния момент Юна се беше върнал в мъжката тоалетна и взел раницата, пъхната зад едно казанче. Просто се беше сетил. Не можеше да разбере защо наемникът беше скрил празната раница, след като бе оставил пистолета и пълнителите на открито в мивката.

Не спирайки да кашля, отваря раницата от груб шушляк и надниква в нея. Не е съвсем празна. Открива три различни паспорта и кама за нападение с прясна кръв по острието.

„Кого си пробол?“, пита се Юна.

Отново поглежда ножа, бялото острие, кръвта, започнала да се съсирва, после пак оглежда района: линейките и хората от другата страна на оградата. Жената с изгорялата рокля лежи на носилка. Възрастен мъж с петна от сажди по челото стои и говори по телефона с безизразен поглед.

Юна разбира грешката си, хвърля раницата и кървавия нож на земята, затичва се към оградата и крещи на охраната да го пусне.

Хуква навън от района на посолството, прескача преградната лента, промъква се мълком покрай журналистите и продължава по пътя. Застава пред жълтата линейка, която току-що потегля.