Ларс Кеплер - Хипнотизаторът

— И кой е той? — пита Ерик.

— Хипноза — отговаря Юна.

Ерик го поглежда, след което бавно казва:

— Дори не ми е разрешено да хипнотизирам…

— Говорих с Аника — казва Даниела.

— Какво каза тя? — пита Ерик и не може да се стърпи да не се усмихне.

— Решението съвсем не е популярно — да позволиш прилагането на хипноза върху нестабилен пациент, който освен това е непълнолетен, но тъй като аз отговарям за пациента, тя остави на мен да направя преценката.

— Наистина ми се иска да избегна това — казва Ерик.

— Защо? — пита Юна.

— Не смятам да го обсъждам, но съм обещал повече да не хипнотизирам, мое решение, което все още мисля за правилно.

— И правилно ли е в този случай? — пита Юна.

— Наистина не знам.

— Направи едно изключение — казва Даниела.

— Хипноза значи — свежда глава Ерик.

— Искам да опиташ веднага щом прецениш, че пациентът е дори малко възприемчив към хипноза — казва Даниела.

— Би било добре и ти да присъстваш — казва Ерик.

— Аз взех решението да се приложи хипноза — обяснява тя. — При условие че ти поемеш отговорността за пациента оттук нататък.

— Значи оставам сам?

Даниела го гледа с уморено лице и казва:

— Работила съм цяла нощ, бях обещала на Тиндра да я придружа до училище, довечера ще се обяснявам с нея, но сега наистина трябва да се прибера вкъщи и да се наспя.

Ерик я гледа как минава по коридора. Червеното палто се развява след нея. Юна поглежда към пациента. Ерик отива до тоалетната, заключва вратата, измива лицето си, издърпва няколко хартиени салфетки и избърсва челото и страните си. Изважда телефона си и се обажда на Симоне, но никой не отговаря. Опитва на домашния номер, изслушва сигналите и съобщението на телефонния секретар. Когато сигналът за записване се включва, вече не знае какво да каже:

— Сиксан, аз… трябва да ме изслушаш, не знам какво си мислиш, но нищо не се е случило, може би не те интересува, но обещавам, че ще намеря начин да ти докажа, че съм…

Ерик млъква, знае, че думите му вече нямат значение. Беше я излъгал преди десет години и още не е успял да й докаже любовта си по никакъв начин, не и дотолкова, че тя да му се довери отново. Прекъсва разговора, излиза от тоалетната и отива до стъклената врата, където чака криминалният инспектор, загледан навътре в стаята.

— Какво представлява всъщност хипнозата? — пита инспекторът след известно време.

— Става дума за променено състояние на съзнанието, близко до сугестията и медитацията — отговаря Ерик.

— Добре — казва Юна бавно.

— Когато се говори за хипноза, всъщност се има предвид хетерохипноза, при която един човек хипнотизира друг с определена цел.

— Например?

— Примерно да предизвика отрицателни халюцинации.

— Какво представлява това?

— Най-често срещаната е за потискане на съзнателното регистриране на болка.

— Но болката нали съществува?

— Зависи как дефинираш понятието болка — отговаря Ерик. — Естествено, пациентът отговаря с физиологични реакции на болкови стимули, но не изпитва болка, дори е възможно да се извърши хирургическа намеса под клинична хипноза.

Юна записва нещо в бележника си.

— На неврофизиологично ниво — продължава Ерик — мозъкът функционира по особен начин по време на хипноза. Части от мозъка, които ние рядко използваме, неочаквано се активират. Хипнотизираният все пак е дълбоко отпуснат, изглежда почти спящ, но ако се направи ЕЕГ, мозъчната активност показва човек, който е буден и наблюдателен.

— Момчето отваря очи от време на време — казва Юна и поглежда през стъклената врата.

— Забелязах.

— Какво ще стане сега? — пита той.

— С пациента ли?

— Да, когато го хипнотизираш.

— При динамична хипноза, в терапевтичен контекст, пациентът почти винаги поставя себе си в позицията на едно наблюдаващо аз и на по-малко преживяващо и действащо аз.

— Наблюдава себе си отстрани, все едно е на театър?

— Да.

— Какво ще му кажеш?

— Първото и най-важно е да го накарам да се почувства сигурен, преживял е ужасяващи неща, така че ще започна, обяснявайки какво възнамерявам, и после ще премина към релаксация. Ще говоря успокояващо как клепачите натежават, за желанието да затвориш очи, за дълбоките вдишвания през носа, ще минавам през тялото от горе на долу и ще се връщам обратно.

Ерик изчаква, докато Юна записва.

— После следва нещо, което се нарича индукция — казва Ерик. — Вмъквам един вид скрити команди в това, което казвам, и карам пациента да си представя места и прости действия, предизвиквам пътуване в мислите все по-далече и по-далече, докато нуждата му да контролира ситуацията почти изчезне. Малко е като четенето на книга, когато стане толкова вълнуващо, че вече не осъзнаваш, че седиш и четеш.