Тим Грин - Страшният съд

Старият несесер на Тейн с принадлежности за бръснене бе под мивката. През последните две седмици прахът по него бе изчезнал. След операцията на коляното му извършилият я приятел-лекар му бе предписал четири опаковки викодин, за всеки случай. Преди две седмици бяха останали три. Сега още една бе на свършване, но Джесика се нуждаеше от хапчетата, за да преодолее всичко това. След това щеше да спре. Взе едно, сложи още три в джоба си и излезе.

Самолетът чакаше в хангара си. Франк, пилотът, попита дали и Тейн ще дойде.

— Той замина за площадката на „Гардън Стейт“ по-рано — рече тя. — Вече беше в Бингамтън да оглежда някакво оборудване.

— С кола?

— И без друго бе на половината път дотам — рече тя и сви рамене.

Самолетът изрулира в снега и започна да вибрира срещу силния вятър. Излетя и започна да набира рязко височина. Тресеше се, клатеше се и подскачаше в силните пориви на вятъра. Проблясващата светлина на крилото осветяваше снежната вихрушка навън. Тя бръкна в джоба си и взе още едно хапче. Напрежението й спадна. Чувстваше се така, сякаш се рееше в пространството.

Кацнаха след половин час. Пътьом през терминала се отби в тоалетната. Заслони с ръка очи да не вижда огледалата и се мушна в една кабинка. Излезе, изми ръцете си, фокусирайки погледа си върху мивката. Не можеше да понася да гледа очите си. Онези тъмни кръгове под тях, които никакъв грим не можеше да скрие. Дълбоките бръчки в ъгълчетата им. От възрастта, ала и от още нещо.

От задната седалка на лимузината си гледаше небостъргачите на Манхатън, докато не поеха по спиралата към тунела. Тези сгради принадлежаха на хора. На хора с много пари. Каквито тя щеше да притежава.

В „Есекс хаус“ имаше апартамент, който гледаше към Сентръл парк. Хиляда и петстотин долара за нощувка, но тя плати с карта на компанията и остави на рецепцията съобщение за Джон Гарет. Мебелите бяха тапицирани със смарагдово зелено кадифе, имаха резбовани крака и подлакътници, боядисани в златисто жълто. Потропваше с крак, докато пиколото поставяше чантата й на поставката в спалнята. Когато мъжът излезе, тя дръпна чаршафите от леглото и закри с тях огледалата.

Дишаше тежко, когато взе от барчето бутилка Пино Гриджио, отвори я и си наля от виното. Подейства й бързо след ефекта на хапчетата. Застана до завесите и опря чело о хладното стъкло на прозореца и едва бе изпила половин чаша вино, когато чу тихото почукване на вратата.

Изправи гръб, запаса блузата си и разсеяно отупа панталона си. Открехна леко вратата, след което я отвори широко. Той влезе напористо, съпроводен от съкрушителния аромат на „Грей фланъл“. Косата му бе пригладена назад, а млечнозелените му очи блестяха като опали. Светлокафявият му костюм и бялата риза се стараеха да прикрият масивната му фигура, но не можеха да направят нищо, за да скрият дебелия врат.

Макар да бе с обувки с висок ток, равнището на очите й бе около брадичката му. Отвърна на усмивката му с усмивка.

Той хвърли черна платнена чанта на пода.

— Петстотин хиляди — рече. — И не ми се обаждай за тях следващия път. Аз ще ти се обадя. Когато съм сключил сделка, държа на думата си.

— Исках да говоря с теб — рече тя.

Той погледна часовника си и каза:

— Разполагаш с пет минути. Закъснявам за една игра на карти.

— Искаш ли да пийнеш нещо? — попита Джесика.

Обърна се и навлезе навътре в стаята. Доля чашата си и сипа една на него.

— Не — рече той, когато му я предложи. Пак погледна часовника си. — Остават ти четири минути.

— Знаеш ли, че трябваше да долетя от Сиракюз?

— Е, и?

Сърцето й се разхлопа.

— Имаме предложение за сделка и искаме да знаем дали то ще те заинтересува.

— Каква сделка? — попита той. Беше отпуснал ръце покрай тялото си, а пръстите му бяха свити — досущ като маймунски.

— Искаме да прехвърлим малко пари.

Джони изсумтя.

— И вие сте като всички политици в този град. Още от самото начало казахме „в брой“. Ето ти ги.

— Не става въпрос за тези — каза тя и склони глава към платнената чанта. — А за сто милиона.

Той се извърна, сякаш да я погледне по-отблизо с лявото си око. Чашата й с вино звънна, когато я поднесе към устните си.

— „Кон Трак“ фактурира допълнителни услуги за сто милиона. Ние ги плащаме — рече тя и отпи глътка. — След това „Кон Трак“ получава фактура от швейцарска консултантска фирма за деветдесет милиона, които компанията плаща.

— Искаш да кажеш осемдесет милиона.

— Ох — рече тя и погледна часовника си. — Мисля, че времето ми изтече.