Тим Грин - Страшният съд

Пет секунди по-късно излязох от шубрака. Джесика бе там — коленичила в калта, насочила фенерчето си към пътеката и залитащия силует на Бен. Вдигнах пушката, затаих дъх, насочих червената точица в средата на трупа му и стрелях. Той падна, понечи да се надигне, преди да се строполи възнак върху пътечката и да се изтърколи в блатото. Хукнах с все сила.

Когато стигнах до него, крайниците му бяха неподвижни. Само гърдите му се издигаха и спадаха. Косата му, както и дрехите, беше пропита от калта и кръвта. Очите му бяха изсветлели и ме гледаха, изпълнени с ужас. Заблестяха на лунната светлина. Сълзи.

— Уцелих го — рече задъхана Джесика зад мен.

В лъча на моето фенерче попадна нейното. Ръбовете му бяха окървавени, изцапани с червена плът и мръсни руси коси.

Приближих. Черепът на Бен бе сцепен от удара с фенерчето и по лицето му се стичаше кръв. Ръцете му притискаха ребрата долу вдясно. Между пръстите му бликаше тъмна кръв, която се стичаше към водата.

— Боже мой! — рече той с гъргорещ, истеричен тон.

Изхлипа. Звук на издишване, примесено със слуз и сополи.

— Ти си ми приятел — рече едва разбираемо.

Вече стоях на не повече от метър и половина от него, дулото на пушката ми сочеше средата на гръдния му кош. То затрепери първо леко, а после — по-силно. Фокусът ми се размаза и потрепнах, захлипах заедно с него.

Не знам колко време стоях там, преди да усетя, че и тя бе дошла до мен. Улови ме за ръката.

— Направи го — рече тя и стисна до кокал.

Поклатих глава и призовах Господа.

След това дръпнах спусъка.

Издишвам всичкия въздух от дробовете си.

Той ме поглежда. Връхчетата на пръстите му са доближили брадата. Погалва я.

— Какво? — питам.

Той поклаща глава, все едно се отърсва от лош сън.

— Ти ли го направи? Ти ли дръпна спусъка? Или тя?

— Има ли значение? — питам.

— Не, мисля, че няма — отвръща той.

— Нека те попитам нещо: може ли приятел да се опита да чука жена ти? Може ли да снася на ченгетата за теб?

— Аз не съм съдията, човече.

— Така ли? — казвам. — Виждам изражението ти.

— Продължавай — казва той. — Хубаво е всичко да излезе наяве.

Въздъхвам и казвам:

— Както искаш. Тя ли го направи, аз ли? И двамата? Знам само, че тя имаше план. Следвайки я, бях стигнал толкова далеч, че мисля, че не можех да спра.

— Като убиеш най-добрия си приятел?

— Беше по-лесно, отколкото с Джеймс.

— В какъв смисъл по-лесно?

— По-лесно да се направи. По-лесно да мисля ясно. Да асимилирам нещата. Като при онзи експеримент, при който сложили на хората очила, през които виждали нещата с главата надолу. След около три седмици започнали отново да ги виждат в нормалния им вид. Мозъкът се приспособява.

Поглежда ме, сякаш очаква заключението ми.

— Кривата на познанието — казвам. — То е като някое тайно място в гората. След като веднъж го намериш, просто знаеш как да стигнеш там следващия път. Ние знаехме какво точно трябва да направим.

Докоснах ушите си, които бяха писнали от изстрела.

— Трябва да се отървем от него — рече тя, бръкна в джоба му и извади сребристия чип с размерите на запалка.

Видях я как го метна в черната вода и той потъна в нея с лек плясък.

— Знам как — рекох. — Знам.

Ръцете ми трепереха, потискаше ме миризмата на гниещи листа и гъста кал. Подпрях пушката на едно дърво и вдигнах Бен за глезените — така, както се повдига ръчна количка, и го повлякох.

— Накъде го влачиш? — попита тя.

— Към плаващата тиня.

— Ще ти помогна.

Тя го улови за ръцете и го понесохме през блатото. Ловните ми ботуши бяха гумени и високи почти до коленете, сякаш бяха предназначени да влачиш труп през мъртвата мокра трева. С помощта на Джесика не бе трудно да го извлечем по-надалеч от пътя. В плитката вода нямаше да останат кървави следи.

Мястото, до което трябваше да стигнем, бе на около четвърт миля разстояние. Джесика се препъна и го изпусна, трупът се заплете в някакъв трънак, но аз забих здраво пети и го измъкнах. Тя отново го улови и загазихме към по-дълбокото.

Преди две зими участвах в лов на елени тъкмо в тази част на гората и блатото. Когато ловът завърши, Ръсел и Скот се оказаха отвъд главната водна артерия, която преминава през блатото. Нямаше вятър и имаше едно място във водата, където можеше да се види дъното. Изглеждаше дълбоко около метър. Листата и клонките бяха потънали в кал. Ръсел и Скот бяха вече измокрени до кръста, тъй че не им представляваше трудност да прецапат с вдигнати над главите си пушки.