Тим Грин - Страшният съд

— Боже мой! — възкликна като видя лицето ми. — Намери ли го? Адам чул изстрелите.

Поклатих глава и се засмях, вдигна чаша червено вино в тост за японците, които също се засмяха.

— Не успях — отвърнах и намигнах на Марти. — Виж ме на какво приличам, а проклетото животно се измъкна.

— Минаха два дни, докато открият колата му — казвам, — а и не знаеха от колко време е била там.

— Но после са разбрали.

— Бъки е разбрал — казвам. — Най-вероятно.

— Как се чувстваше? — пита психарят. — Докато ги чакаше да я намерят.

— Донякъде изпитвах облекчение, че съм го отстранил от пътя си — отвръщам.

— Не се ли безпокоеше?

— Не смятах, че ще ме заловят.

— Наистина ли?

— Или ако съм смятал, съм вярвал, че няма да стане, преди да сме намерили изход.

— Работехте по този въпрос, така ли?

— Тя работеше.

От тъмното небе се сипеха едри снежинки и се лепяха по предното стъкло. Джесика бе празнувала Вси светии при температури над двайсет градуса. А този път бе студено. Томи седеше на задната седалка на джипа й, между Дарт Вейдър и Спайдърмен. Тя зави надясно от улица „Дженсий“ и спря да пропусне минаващите призрак, калинка и един баща с фенерче в ръка.

— Не можеш ли просто да ни оставиш, мамо? — попита Томи.

— За да можете да пръскате хората с крем за бръснене ли? — рече тя и му хвърли един поглед през рамо.

Томи сви рамене.

— Нямате нужда да събирате бонбони — продължи тя. — Можете да си гледате филма и да си лягате. Аз ще направя горещ сайдер.

— Мамо!

Тя зави наляво и спря до бордюра. Те слязоха и Джесика каза на сина ни да си облече палтото.

— Зомбитата не носят палта, мамо — отвърна Томи. — Те са мъртви.

— Е, това зомби има майка, която не иска то да хване пневмония — рече тя и му подхвърли палтото. — Обличай.

— И Анди не е с палто.

— Анди носи топло бельо, нали, Анди?

— Ами нещо като тениска с дълги ръкави.

— Видя ли? — рече тя. — С дълги ръкави. Обличай се.

Поеха по улицата, Джесика с ботуши „Тимбърланд“, дънки и анорак осветяваше пътя им през предните морави с фенерчето си. На следващата пресечка завиха надясно и поеха нагоре по хълма. Джесика потрепери, извади черна плетена шапка от джоба на якето си и я нахлузи над ушите.

Помаха на другите майки, казаха си „здрасти“, а на ъгъла се спря да се разговори с Нийл, бащата на момче от баскетболния отбор на Томи. Едър мъж с тромава походка, бръкнал дълбоко в яркожълтите джобове на планинарското си яке от „Норт фейс“. Видя й се донякъде хубаво, че един баща е тръгнал с децата на празника на Вси светии. Тейн бе в хижата, отчасти заради поредните банкери, а отчасти защото това бе извинението му да броди мрачен из гората.

Звънна клетъчният й телефон. Тя погледна изписания на екранчето номер, очакваше да е Тейн, но номерът бе с код на Ню Йорк сити. Извини се и помаха на момчетата с фенерчето си, каза им да вървят, и отвори телефона си.

— Искаш ли да се срещнеш с Джони? — попита отсреща дрезгав глас с акцент от Бронкс.

Кожата й настръхна. Поколеба се, но отговори утвърдително.

— Добре тогава — каза гласът. — Той ще е в „Микис мантъл“ на петдесет и девета улица. Ще се срещне с теб в съседния „Есекс хаус“ в десет, десет и половина. Наеми стая и той ще те намери.

Гърлото й се сви.

— Но аз съм… — понечи тя да обясни колко далеч се намираше, но връзката прекъсна. — Мамка му!

— Моля? — рече Нийл.

Той се мъкнеше покрай нея, насочил лъча на фенерчето към двете си деца, които притичваха от една къща към друга.

— Ох, връзката прекъсна. Извинявай.

— Няма нищо. И в „Спай кидс“ употребяват „Мамка му“. Обикновено не водим децата да гледат такива филми, но си помислихме, нали разбираш, те могат да чуят подобни изрази и в автобуса.

— Нийл — рече тя, — имаш ли място в колата си?

— Малко.

Каза му, че възникнал спешен случай, е, никой не бил на смъртно легло, но възникнало нещо, заради което трябва да замине веднага. Нийл каза, че ще отведе момчетата по домовете им, след като приключат. Джесика каза на Томи, който сви рамене и попита дали могат да се върнат до голямата бяла къща, защото там давали пълни кутии с карамели с шоколадова глазура.

Джесика се върна в джипа си, като пътьом позвъни на главния пилот на „Кинг Корп“. Не искаше да става така, да зареже всичко. Имаше дете, но онези не даваха и пет пари за това. И все пак фактът, че можеше да си поръча служебен самолет и да пристигне в Ню Йорк след два часа, повиши настроението й. Върна се бързо у дома, обади се на сестра си, хвърли някои неща в пътната си чанта. Огледа три тоалета, преди да избере костюм с тесен черен панталон и сива копринена блуза. Хем секси, хем сериозен вид.